Том Клэнси - Безпощадно

— Кой си ти?

„Нещо в 45-калибровите пистолети прави хората приказливи“ — помисли си Кели, без да знае как изглеждат очите му зад дулото.

— Франк Молинари — отвърна мъжът с лек акцент и може би с облекчение, че човекът срещу него не е полицай.

— Откъде си, Франк? Ти стой мирно! — каза той на Пола. Слухът и зрението му продължаваха да претърсват сградата за евентуална опасност.

— От Филаделфия. Хей, приятел, можем да поговорим.

Тялото на Франк трепереше, а очите му безпомощно гледаха пуснатия на пода пистолет. Явно все още не можеше да разбере какво става.

„Защо хора от Филаделфия вършат мръсната работа на Хенри?“ — препускаше умът на Джон. Двама от хората в лабораторията имаха същия акцент. Тони Пиаджи. Разбира се. Връзката на мафията с Филаделфия…

— Мърдал ли си скоро към Питсбърг, Франк?

Въпросът сякаш сам изскочи от устата му.

Молинари се опита да налучка верния отговор, но не сполучи.

— Откъде знаеш за това? За кого работиш?

— Убихте Дорис и баща й, нали?

— Това беше работа, приятел. Никога ли не си вършил работа?

Кели му даде единствения възможен отговор и от предната стая отново се разнесе писък. Трябваше да помисли. Времето продължаваше да тече. Кели пристъпи към Пола и я вдигна на крака.

— Боли!

— Хайде, ела да приберем приятелките ти.

Мария беше само по бикини и твърде дрогирана, за да вдигне глава. Робърта беше в съзнание и уплашена. Кели не искаше да ги гледа. Не и сега. Нямаше време. Джон ги събра, смъкна ги по стълбите и ги изкара навън. Никое от момичетата нямаше обувки и комбинацията от наркотици, мръсотия и натрошени стъкла по тротоара ги караше да куцат, да стенат и да плачат, докато вървяха на изток. Кели ги буташе, подвикваше им и ги караше да се движат по-бързо. Най-страшното, което можеше да се случи сега, бе да мине някоя кола. Тя щеше да провали всичките му усилия. Бързината беше жизненоважна. Изминаха разстоянието за десет минути, които му се сториха толкова безкрайни, колкото и слизането от виетнамския хълм до лагера. Слава богу, полицейската кола бе все още там. Кели отключи предната врата и набута момичетата вътре. Беше излъгал за ключовете.

— Какво, на майната си, е това! — запротестира Монро.

Джон подаде ключовете на Пола, която изглеждаше най-добре. Поне можеше да държи главата си изправена. Другите две се свиха на дясната седалка, като внимаваха да не закачат радиото с краката си.

— Полицай Монро, тези дами ще те откарат до участъка. Имам няколко инструкции за теб. Готов ли си да ме изслушаш?

— Имам ли избор, умнико?

— Какво предпочиташ, да се правиш на каубой или да получиш малко ценна информация? — попита Кели с най-разумния глас, на който бе способен.

Двата чифта трезви очи се изгледаха продължително. Монро трудно преглътна гордостта си и кимна.

— Давай.

— Трябва ти сержант Дъглас. Никой друг, само той. Тези дами здравата са я загазили. Могат да ви помогнат да разрешите някои доста сериозни случаи. Много е важно да говориш единствено със сержант Дъглас, разбра ли? — „Само да се издъниш, и отново ще се срещнем“ — добавиха очите на Кели.

Монро разбра всичко и кимна:

— Добре.

— Пола, ще караш, без да спираш никъде, независимо какво ти казва той, ясно ли е?

Момичето кимна. Бе го видяла да убива двама души.

— Тръгвай!

Пола беше твърде замаяна, за да кара, но Кели нямаше друг избор. Полицейската кола запълзя напред и закачи един от телефонните стълбове в алеята. След малко зави зад ъгъла и изчезна. Кели въздъхна дълбоко и се запъти към фолксвагена. Не бе успял да спаси Пам. Не бе успял да спаси Дорис. Но за сметка на това бе измъкнал тези трите и Ксанта с риск за живота си — колкото нежелан, толкова и необходим. Струваше му се, че е извършил много.

Но не достатъчно.

Конвоят от два камиона бе избрал доста по-заобиколен маршрут от предвиденото и достигна целта си едва следобед. Тя беше затворът „Хоа Ло“. Името означаваше „мястото на готварските огньове“ и репутацията му бе добре известна сред американците. Когато камионите спряха в двора и вратите се затвориха след тях, военнопленниците в каросерията слязоха. До всеки от тях отново бе прикрепен отделен пазач, който вкара човека си вътре. Преди да ги отведат по единичните килии, им разрешиха само да пият вода. Когато Робин Захариас влезе в своята, разбра, че разликата с лагера не е толкова голяма. Той си избра едно сравнително чисто място на пода и седна. Бе изтощен от пътуването и главата му уморено се отпусна назад. След няколко минути чу почукването.