Том Клэнси - Безпощадно

— Ще се върнеш ли?

— Ако искаш, ще се върна.

— Искам, Джон.

— Благодаря ти, Санди… Измъкнах четири — каза й той.

— Четири?

— Четири момичета като Пам и Дорис. Едната е на източния бряг, а другите три — в градския участък. Направи така, че някой да се погрижи за тях.

— Добре.

— Каквото и да чуеш, помни, че ще се върна. Вярвай ми.

— Джон!

— Няма време, Санди. Ще се върна — обеща Кели и се отдалечи.

И Райън, и Дъглас бяха без вратовръзки. Двамата пиеха кафе в пластмасови чашки и чакаха момчетата от лабораторията отново да свършат работата си.

— Два в гърдите — каза един от тях — и един в главата. Целта винаги е мъртва. Това се казва професионална работа.

— Най-добрата — прошепна Райън на колегата си.

Бяха застреляни с 45-калибров пистолет. Нямаше начин да не са. Никое друго оръжие не оставяше толкова кървави следи. Освен това на дървения под лежаха шест гилзи. Местата им вече бяха очертани с тебешир, за да улеснят фотографите.

Трите момичета бяха в една килия в западния участък. Пред вратата постоянно дежуреше полицай. Райън и Дъглас бяха поговорили накратко с тях, колкото да са сигурни, че имат свидетели срещу някакъв убиец на име Хенри Тъкър. Разполагаха само с име и описание, което обаче бе доста повече от информацията им само преди няколко часа. Първо щяха да проверят полицейските досиета в участъка, после националния регистър на ФБР и най-накрая да започнат да претърсват улиците. Щяха да погледнат и в регистрите на пътната полиция. Процедурата бе проста и точно установена. Щом разполагаха с име, рано или късно щяха да го хванат. Но преди това трябваше да се погрижат за нещо друго.

— И двамата ли не са оттук? — попита Райън.

— От Филаделфия са. Франсис Молинари и Албърт д’Андрино — отвърна Дъглас, който четеше имената от шофьорските им книжки. — На колко искаш да се обзаложим, че…

— Без облози, Том. — Райън се обърна и показа на Монро една снимка. — Познато ли ти е това лице?

Полицаят пое малката фотография от ръката на лейтенанта и я огледа под слабото осветление. После поклати глава.

— Не, сър.

— Как така не? Нали си бил лице в лице с него?

— Косата му бе по-дълга, а лицето — изцапано с мръсотия. Освен това, когато бяхме близо, гледах главно дулото на колта му. Беше много тъмно и всичко стана ужасно бързо.

Работата бе трудна и опасна — нещо не така необичайно. Отпред имаше четири паркирани коли и не можеше да си позволи да вдига шум. От друга страна, това беше най-безопасният начин на действие. Кели стоеше на перваза на един зазидан прозорец, протегнал ръка към телефонните кабели. Надяваше се, че никой не използва телефона. Той бързо преряза кабела и закачи своите жички към него. Когато свърши това, Кели скочи на земята и се запъти на север, покрай задната стена на сградата. Кабелът се развиваше след него и Джон го остави просто да си лежи на земята. Той зави зад ъгъла, хванал макарата в лявата си ръка, и спокойно прекоси запустялата улица като човек, който от дълги години живее тук. След стотина метра отново зави, влезе в изоставената сграда и се насочи към предварително избраното си място. Там Кели остави макарата и се върна при фолксвагена, за да вземе останалите необходими му неща. Предвидливо бе напълнил старата си манерка с вода и се бе запасил с няколко блокчета сникърс. Когато всичко изглеждаше готово, Кели се захвана за работа.

Мерникът на пушката не бе нагласен добре. Колкото и налудничаво да звучеше, най-разумно бе да използва сградата като мишена. Той седна, застопори пушката на рамото си и заоглежда отсрещната стена за подходящо място. Кели намери една по-светла тухла, успокои дишането си, настрои мерника и леко натисна спусъка.

Усещането бе необичайно. Заглушителят, който бе изработил за пръв път в живота си, му позволи да чуе почти музикалното „пингггг“ — звука от въздействието на ударника върху патрона. После дойде и приглушеният шум от презареждането. Новото усещане дотолкова увлече Кели, че той почти не чу доста по-високия звук от удара на куршума в целта. На отсрещната стена се вдигна малко облаче прах, което бе на пет сантиметра вляво и два сантиметра по-нагоре от точката, в която се целеше. Кели пренастрои оптическия мерник и отново стреля. Идеално. Джон зареди три нови патрона.

— Чу ли нещо? — попита уморено Пиаджи.

— Какво? — вдигна глава от работата си Тъкър.

Вече дванадесет часа се занимаваха с черната работа, която Хенри си мислеше, че никога повече няма да върши. Въпреки двамата помощници от Филаделфия бяха обработили едва половината материал. На Тони също не му бе весело.