Том Клэнси - Безпощадно

— Добре ли ви хранят?

— Нямам оплаквания — отвърна предпазливо Гришанов. — Кога ще мога да си ида у дома?

— Може би още тази вечер. Чакаме нещо.

Ритър отвори куфарчето си. Коля се почувства неудобно, но не го показа. В куфарчето може би имаше пистолет. Въпреки удобствата и приятните разговори с домакините на тази къща Гришанов бе на вражеска територия и под контрола на врагове. Мисълта го накара да си спомни за друг човек в едно далечно място и при съвсем други обстоятелства. Разликата караше съвестта да го гризе и да се срамува от страха си.

— Какво е то?

— Потвърждение, че нашите хора са в затвора „Хоа Ло“.

Руснакът наведе глава и промърмори нещо, което Ритър не разбра, но после отново го погледна.

— Радвам се да го чуя.

— Знаете ли, че ви вярвам? Вашите писма до и от Рокосовски ясно го показват.

Ритър си наля чай от чайника на масата и напълни и чашата на Коля.

— Вие се отнесохте много коректно с мен.

Гришанов не знаеше какво друго да каже, а тишината му тежеше.

— Имаме богат опит с посрещането на руски гости — увери го Ритър. — Вие съвсем не сте първият, който отсяда тук. Яздите ли?

— Не, никога не съм се качвал на кон.

— Хм.

Коля успя да забележи, че куфарчето на масата е препълнено с документи. Ритър извади две големи парчета картон и кутийка с мастилен тампон.

— Ще ми подадете ли ръцете си, моля?

— Не ви разбирам.

— Няма от какво да се притеснявате.

Ритър пое лявата ръка на Гришанов, натопи пръстите в мастиления тампон и един по един взе отпечатъците им върху първото парче картон. Процедурата се повтори и с дясната ръка.

— Готово. Не ви заболя, нали? Можете да си измиете ръцете и по-добре побързайте, докато мастилото не е засъхнало.

Ритър сложи едното парче картон в досието, като преди това извади от него същото. Другият лист с отпечатъци на Гришанов също влезе в куфарчето. Оперативният офицер стана, отиде до камината и запали стария картон със запалката си. Тя изгоря бързо и пепелта й се смеси с другата от огъня, който всяка вечер гореше в камината. Гришанов се върна в стаята с чисти ръце.

— Все още не разбирам нищо.

— Това наистина не ви засяга. Просто току-що ми помогнахте за нещо. Какво ще кажете да обядваме заедно? После можем да се срещнем с един ваш сънародник. Моля ви, отпуснете се, другарю полковник — каза Ритър възможно най-окуражително. — Ако страната ви спази уговорката, след около осем часа вече ще пътувате за дома…

На Марк Шарън въобще не му се искаше да идва тук, колкото и безопасно да изглеждаше мястото в началото на експлоатацията му. Е, нямаше да се бави много. Той спря личния си форд пред сградата, слезе от него и отиде до предната врата. Тя бе заключена и трябваше да почука. Тони Пиаджи я отвори внезапно, стиснал пистолет в ръката си.

— Какво става? — попита разтревожено Шарън.

— Какво става? — запита се тихо Кели.

Той не бе очаквал колата да дойде чак до сградата и тъкмо зареждаше, когато фордът спря и човекът излезе от него. Пушката все още бе нова и частите й се движеха бавно. Докато Кели се подготви за изстрел, човекът вече се движеше прекалено бързо. По дяволите. Разбира се, Джон не знаеше кой е той. Кели вдигна пушката и огледа колата през оптическия мерник. Евтина… с допълнителна антена… полицейска? Слънцето блестеше и не му позволяваше да я разгледа отвътре. По дяволите. Беше допуснал малка грешка. Мислеше, че след убийството на двамата на покрива ще има малка почивка. „Никога не трябва да си толкова сигурен, глупако!“ Грешката предизвика гримасата му.

— Какво, по дяволите, става? — повтори гневно Шарън.

После видя тялото на земята и малката дупка близо до все още отвореното дясно око.

— Той е! Някъде навън! — отвърна Тъкър.

— Кой?

— Онзи, който е очистил Били, Рик и Бърт…

— Кели! — възкликна Шарън и се обърна, за да се увери, че вратата зад гърба му е добре затворена.

— Знаеш как се казва? — попита Тъкър.

— Райън и Дъглас го гонят. Търсят го за серия убийства.

Пиаджи изръмжа.

— Към серията се прибавиха още двама. Този тук е Боби, а Фред е горе на покрива.

Тони отново се приближи към прозореца. „Трябва да е някъде наоколо…“

Макар и без видима причина Шарън вече бе извадил пистолета си. Торбичките с хероин ужасно му натежаха и той остави оръжието, за да ги извади от дрехите си. Лейтенантът ги положи на масата до останалите принадлежности и това усилие сякаш изчерпа силите му. Сега можеше само да стои и да гледа другите двама. Точно тогава телефонът иззвъня. Тъкър грабна слушалката.