Том Клэнси - Безпощадно

Шарън бе най-нервен от тримата. Вероятно се дължеше на близостта на наркотиците. Противен прах. „Малко е късничко да мислиш за това.“ Имаше ли изход от тази каша?

Парите, които му дължаха, бяха на масата. Имаше и пистолет.

Да умре като престъпник? Той изгледа другите двама, застанали от двете страни на прозореца. Те бяха престъпниците. Той не бе сторил нищо лошо на този Кели. Е, поне не се сещаше за нищо такова. Хенри бе убил момичето, а Тони бе организирал убийството на другото. Шарън бе просто корумпирано ченге. Кели си отмъщаваше на лична основа. Това можеше да разбере. Бруталното убийство на Пам бе пълна глупост и той го бе казал на Хенри. В крайна сметка Шарън можеше да излезе от ситуацията като герой, нали? „Един информатор ме предупреди и отидох направо там. Последва луда стрелба.“ Можеше дори да помогне на Кели. И после никога нямаше да се забърква в такива каши. Щеше да сложи парите в банка, да приеме повишението и да поеме организацията на Хенри от това, което знаеше. След такава акция никога нямаше да посмеят да го арестуват. Трябваше само да вдигне телефона и да се разбере с Кели. Но имаше една малка подробност.

Кели зави наляво, продължи да кара една пресечка в западна посока, после отново наляво и на юг към улица „О’Донъл“. Ръцете му се потяха. Бяха трима и трябваше да е много, много бърз и точен. Но той бе такъв и искаше да довърши тази работа дори и тя също да го довърши. Той спря на една пресечка разстояние, излезе от колата, заключи я и измина останалата част от пътя до сградата пеша. Бизнесмените наоколо бяха приключили работния си ден. Кели бе забелязал три отворени магазина, които дори не бяха заподозрели какво става само на една пресечка от тях.

„Планът ти бе чудесен, нали?“

„Да, Джони, но сега предстои трудната му част.“

„Благодаря.“ Той се спря до ъгъла на сградата и се огледа във всички посоки. По-добре от другата страна… Кели отиде до ъгъла с телефонните и електрическите жици и отново използва перваза на зазидания прозорец. После се хвана за тухления парапет на покрива, като внимаваше да не закачи електрическите жици.

„Добре, сега просто трябва да прекосиш покрива, без да вдигаш никакъв шум.“

„По смолата и чакъла?“

Имаше една възможност, която Кели не бе взел предвид. Джон застана на тухления парапет. „Широк е поне четиридесет сантиметра“ — каза си той. Освен това така нямаше да вдигне никакъв шум. Кели се отправи към вратата на покрива, като се чудеше дали тримата му противници не се опитват да се обадят по телефона.

Шарън трябваше да направи хода си скоро. Той стоеше и гледаше другите двама. Преди да тръгне към тях, лейтенантът се протегна доста театрално. Бе свалил сакото си, вратовръзката му бе разхлабена, а колтът висеше на дясното му бедро. Просто трябваше да застреля копелетата и да поговори с този Кели по телефона. Защо не? Те бяха престъпници, нали? Защо трябваше да умира заради техните грешки?

— Какво правиш, Марк? — попита Хенри, който бе твърде съсредоточен върху гледката през прозореца, за да забележи опасността.

„Добре.“

— Уморих се да стоя на едно и също място.

Шарън извади кърпичката от десния си джоб и избърса потта от лицето си, докато преценяваше ъгъла и разстоянието. После отново погледна към телефона, в който бе единственото му спасение. Беше сигурен в това. Нямаше друг шанс да се измъкне от кашата.

Погледът му обаче не се хареса на Пиаджи.

— Защо отново не седнеш спокойно? Скоро ще имаме работа.

„Защо гледа телефона? Защо ни гледа нас?“

— Гледай си работата, Тони — отвърна предизвикателно Шарън и посегна към джоба, за да прибере кърпичката си.

Лейтенантът не знаеше, че очите му са го издали. Той едва бе докоснал пистолета си, когато Тони вдигна своя и стреля в гърдите му.

— Мислиш се за голям умник, а? — каза той на умиращия мъж.

После забеляза, че в квадратното слънчево петно от капандурата на покрива има сянка. Пиаджи все още я гледаше, когато тя изчезна и се смени от нещо голямо, което периферното му зрение едва улови. Хенри гледаше трупа на Шарън.

Изстрелът го обърка. Първата му мисъл бе, че е насочен срещу него, но Кели вече се бе решил и скочи в квадратната дупка. Приличаше на парашутен скок — „дръж краката си един до друг, свий коленете, изправи гърба и се претърколи, когато паднеш“.

Ударът бе доста здрав. Бетонният под бе покрит с теракотови плочки, но краката на Кели понесоха основната част от болката. Той веднага се претърколи и изпъна ръка. Най-близко бе Пиаджи. Кели вдигна пистолета си, прицели се в гърдите му и стреля два пъти. После отново се прицели и улучи Тони под брадичката.