Том Клэнси - Безпощадно

— Хенри Тъкър вече няма да убива момичета. Това е постижение, нали? Не съм очаквал, че ще направя нещо повече, но все пак успях да разруша тази мрежа за наркотици. — Кели замълча. Трябваше да каже още нещо на този човек. — В онази сграда има и едно ченге. Мисля, че е корумпирано. Тъкър и Пиаджи го застреляха. Може би цялата тази история ще го направи герой. Освен това има доста хероин. Това сигурно ще издигне отдела ви в очите на шефовете. — „Слава богу, че не се наложи да убивам ченге, пък било то и корумпирано.“ — Ще ви кажа и още нещо. Знам как Тъкър е вкарвал стоката си в страната.

Кели му разказа накратко.

— Не мога да ви пусна да си идете — повтори отново детективът, макар че част от него протестираше. Но Райън не можеше да го допусне, защото животът му се подчиняваше на определени принципи.

— Тогава ми дайте един час. Знам, че ще ме следите. Само час. Така ще е добре за всички.

Молбата изненада Райън. Тя противоречеше на всичко, за което се бореше, но нима чудовищата, убити от този човек, не противоречаха? „Дължим му нещо… Щях ли да разкрия тези случаи без негова помощ? Кой щеше да говори от името на мъртвите? И освен това какво може да направи той? Къде може да отиде?… Сигурно си полудял, Райън!“ Да, може би бе така…

— Имате един час. После ще ви препоръчам на добър адвокат. Кой знае, един добър адвокат може и да ви измъкне.

Райън се изправи и се насочи към другата врата, без да се обръща. Когато стигна до нея, спря само за секунда.

— Давам ви този час само защото сте се смилили, когато е можело да убиете, господин Кели. Той започва да тече сега.

Кели не изгледа заминаването му. Той включи дизелите. Един час трябваше да му стигне. Джон се втурна на палубата и изхвърли въжетата, без да ги откача от кнехтовете на кея. Когато се върна в каюткомпанията, видя, че дизелите са загрели. Кели завъртя яхтата и се насочи към изхода на пристанището. Когато излезе от пристана на яхтите, той увеличи скоростта до максимума за „Спрингър“ — двадесет и два възела. Джон видя, че каналът е свободен, включи автопилота и се спусна да довърши приготовленията. При Бодкин пойнт зави. Налагаше се, защото знаеше кого са пратили след него.

— Брегова охрана, Томас пойнт.

— Тук е градската полиция на Балтимор.

Телефонът бе вдигнал мичман втори ранг Томлисън. Той бе в последния курс на академията на бреговата охрана в Ню Лондон и бе дошъл тук за лятната практика. Чинът на Томлисън бе същият като на началника на станцията, но и двамата добре знаеха какво им е разрешено и какво — не. Той бе само двадесет и две годишен — толкова млад, че златистите му офицерски пагони още блестяха, — но вече бе време да се заеме с първата си сериозна задача. Пол Инглиш се бе осмелил да му я повери само защото с него щеше да бъде и Португалеца. Вторият по големина патрулен катер на станцията — „41Б“ — вече бе готов за отплаване. Младият мичман втори ранг спринтира навън, сякаш си мислеше, че могат да тръгнат без него, и развесели Инглиш. Пет секунди след като младежът бе навлякъл спасителната си жилетка, „41Б“ се отлепи от пристана и се насочи на север покрай фара на Томас пойнт.

„Не ми дава никакъв шанс“ — помисли си Кели, като видя приближаващия се отдясно катер. Е, той бе поискал един час и го бе получил. Кели посегна да включи радиото за един прощален разговор, но това нямаше да е по правилата. Жалко. Един от дизелите загряваше и това също бе жалко, но агонията му нямаше да продължи дълго.

Приличаше на състезание, усложнено от един френски контейнеровоз, идващ откъм открито море точно през мястото, откъдето Кели искаше да мине. Скоро „Спрингър“ щеше да бъде приклещена между кораба и катера.

— Ето че пристигнахме — каза Ритър и освободи бодигарда, който ги бе следвал като сянка цял следобед. Той бръкна в джоба си и извади един билет. — Първа класа. Пиенето е безплатно, полковник. — Едно предварително телефонно обаждане им бе помогнало да избягнат паспортната проверка.

— Благодаря за гостоприемството.

Ритър се усмихна.

— Да, американското правителство ви разходи около три четвърти от земното кълбо. Предполагам, че „Аерофлот“ ще се справи с останалата част. — Ритър замълча за момент и продължи със спокоен глас: — Държанието ви към нашите пленници е било толкова коректно, колкото са позволявали обстоятелствата. Благодаря ви.

— Искрено им пожелавам да се приберат у дома живи и здрави. Те не са лоши хора.

— Нито пък вие. — Ритър го заведе до изхода, където един автобус очакваше пътниците на новичък „Боинг-747“. — Елате отново на гости някой път. Ще ви покажа още от забележителностите на Вашингтон.