Том Клэнси - Безпощадно

„А психологическата?“ — запита се Джон. Премахването на Ламарк бе нещо като експеримент в реални условия, в който Кели искаше да изпробва преди всичко психиката си. Резултатите го изненадаха. Той от доста време не бе участвал в битка и предполагаше, че от това приключение ще излезе целият разтреперан. Нямаше да му е за пръв път. Но въпреки че се бе отдалечил от трупа на Ламарк с леко несигурна походка, Джон бе извършил всичко с познатата от многобройните му виетнамски акции самоувереност. Отново изпитваше старите усещания. Можеше да опише всички завърнали се чувства. Сякаш гледаше учебен филм собствено производство. До болка познатата свръхчувствителност, която превръщаше тялото му в деликатен измервателен уред. Слух, зрение, обоняние — всичко бе мобилизирано до краен предел. „В този момент бях така дяволски пълен с живот“ — помисли си той. Беше му малко криво, че това усещане е пробудено от нечия смърт, но Ламарк отдавна бе пропилял правото си да живее. Във всеки справедлив свят същество — Кели не можеше да го нарече човек, — експлоатирало беззащитни момичета, просто не заслужаваше да диша въздуха на другите хора. Може би Ламарк бе направил погрешна стъпка. Може би майка му не го е обичала или пък баща му го е биел. Може би е бил отритнат от обществото, израснал е в мизерия или пък е получил лошо възпитание. Но тези въпроси заслужаваха вниманието на психиатри или социални работници. Ламарк очевидно е бил достатъчно нормален, за да просъществува в своята среда, и единственият въпрос, който интересуваше Кели, бе дали бившият сводник сам е избрал съдбата и вземал решенията си. В последното не можеше да има съмнение, а Джон твърдо вярваше, че всеки трябва сам да отговаря за делата си. Всяко от момичетата, минало през ръцете му, сигурно бе имало баща или майка, или брат, или сестра, или приятел, които са се измъчвали от съдбата й. Ламарк е знаел това и е поел риска, като съзнателно е изложил живота си на по-малка или по-голяма опасност. „А рискът понякога губи“ — помисли си Кели. Нима той бе виновен, че Ламарк не е преценил достатъчно задълбочено всички „за“ и „против“?

„Не“ — каза Джон на земята на десет километра под него.

И какво чувстваше сега? Кели затвори очи и се замисли, отпуснат в седалката си, сякаш дремеше. Един тих гласец, вероятно съвестта, му казваше, че трябва да чувства нещо, и той затърси някакво чувство. След няколко минути безплодни опити Джон се отказа. Не откри нито празнота, нито скръб, нито угризение. Ламарк не означаваше нищо за него и надали някой щеше да съжалява за него. Е, разбира се, момичетата — Кели бе преброил пет — оставаха без сводник, но може би някое от тях щеше да види в това шанс за промяна на живота си. Малко вероятно, но все пак възможно. Реализмът подсказваше на Кели, че не може да оправи света. Идеализмът пък настояваше, че това не му пречи да отстрани отделни несъвършенства.

Но всичко това го откъсваше от основния въпрос: „Какви чувства бе предизвикало у него премахването на Пиер Ламарк?“ Единственият отговор, който успя да даде, бе: „Никакви.“ Професионалната гордост, че е извършил нещо трудно, бе различна от удоволствието, от целта на задачата. С премахването на Пиер Ламарк Кели бе отстранил една екзема от лицето на земята. Самият той не бе извлякъл никаква полза от това — парите на сводника бяха част от операцията, а не нейна цел. Не бе отмъстил за живота на Пам, нито пък бе променил нещо съществено. Просто бе смачкал едно вредно насекомо и бе продължил по пътя си. Кели щеше да продължи да мисли по този начин, пък и съвестта му също нямаше да го безпокои — засега това стигаше. Малкият му експеримент бе успял. След цялата физическа и психическа подготовка Джон бе доказал, че е готов да изпълни задачата си. Зад затворените клепачи мисълта му се концентрира върху нея. Кели бе убил много по-добри хора от Пиер Ламарк, така че сега спокойно можеше да мисли за ликвидирането на същества, далеч по-зли от нюорлианския сводник.

„Този път те идват при мен“ — забеляза доволно Гриър. Гостоприемието на шпионите се оказа по-добро от това на военните. Джеймс Гриър бе осигурил места в паркинга за специални гости — еквивалентът му в Пентагона бе постоянно претъпкан от безредно спрени коли — и дискретна зала за съвещания. Каз Подулски замислено си избра място в един далечен ъгъл близо до климатичната инсталация, където димът от цигарата му нямаше да пречи на никого.

— Дъч, ти се оказа прав за това момче — каза Гриър и сложи на масата напечатани копия от ръкописния текст, пристигнал преди два дни.