Том Клэнси - Безпощадно

„За разлика от мен“ — помисли си доволно Ламарк и отвори вратата на кадилака за най-новата си придобивка — петнадесетгодишно момиче, току-що навлязло в бизнеса. Невинният поглед и плавните й движения я правеха ценна придобивка в осемчленната менажерия на сводника. Момичето си бе спечелило необичайната галантност на Ламарк с един специален сеанс същата сутрин. Луксозната кола запали веднага и в седем и тридесет Пиер Ламарк потегли към поредната си работна нощ. Нощният живот в Ню Орлиънс започваше рано и продължаваше дълго. Днес в града имаше конференция на производители или нещо подобно. Ню Орлиънс бе любимо място за подобни събирания и участниците в тях осигуряваха стабилен доход на Ламарк. Нощта обещаваше топлина и пари.

„Той трябва да е“ — помисли си Кели, който следваше кадилака от около двеста метра в наетата си кола. Кой друг щеше да носи костюм с вратовръзка и да ходи с младо момиче, облечено в прилепнала по бедрата къса пола? Със сигурност не и някой застрахователен агент. Евтините украшения на момичето личаха дори от такова разстояние. Кели смени скоростите. Можеше да си позволи да поизостане. Надали имаше много бели кадилаци. Той прекоси реката, без да изпуска обекта от очи, докато периферната част на мозъка му се занимаваше с останалата част от движението. На един светофар рискува да го глобят, но в общи линии преследването мина гладко. Кадилакът спря пред скъп хотел и момичето излезе от колата. То се запъти към входа с примирената си служебна походка. Кели нямаше желание да вижда лицето й отблизо, защото се страхуваше от спомени. Сега не бе време за емоции. Те вече бяха изиграли ролята си да го мотивират за тази мисия. Осъществяването й бе нещо съвсем различно. „Борбата ще е продължителна — помисли си Кели, — но трябва да завърши успешно.“ В крайна сметка именно затова бе тук тази нощ.

Кадилакът отново потегли и продължи още няколко пресечки, докато паркира пред невзрачно заведение с големи лъскави надписи. Мястото бе близо до хубавите хотели, така че човек да може бързо да прибяга дотук и въпреки обстановката да не се чувства откъснат от удобствата на цивилизацията. Дългата редица от таксита подсказваше, че тази част от местния живот се ползва със солидна репутация. Кели запомни заведението и след малко намери място за паркиране недалеч от него.

Оставянето на колата далеч от обекта преследваше две цели. Първо разходката по улица „Декатър“ му позволи да огледа обстановката и да потърси удобно за действие място. Нощта със сигурност щеше да бъде дълга. Някакви късополи момичета му се усмихнаха автоматично като светофари, сменящи светлините си, но той не им обърна внимание. Очите му опипваха улицата, докато един далечен глас не му напомни какво бе смятал за тези жестове в миналото. Кели пропъди мисълта с друга, по-скорошна. Бе облякъл ежедневни, умерено елегантни дрехи, подходящи за влажната жега и тежкия въздух. Бяха тъмни, анонимни и свободни. Облеклото му издаваше добро материално състояние, а походката сякаш казваше, че е по-добре да не го закачат. Тази вечер Джон бе просто един заслужаващ уважение човек, предприел дискретна разходка по опасна улица.

Той влезе в „Ша Соваж“ в осем и седемнадесет. Първото му впечатление от заведението бе: много шумно и много задимено. В далечния край свиреше някаква малка, но ентусиазирана рокгрупа. Виждаше се и някакъв дансинг два на три метра, върху който танцуваха хора на неговата възраст, както и по-млади. Забеляза и Пиер Ламарк, седнал на една маса в ъгъла заедно с познати. Кели се упъти към тоалетната, за да задоволи непосредствената си нужда и да огледа по-добре обстановката. Забеляза, че има и друг вход, но той не бе по-близо до масата на Ламарк от онзи, през който бяха влезли и двамата. Най-късият път до кадилака минаваше покрай мястото на Кели на бара. Значи трябваше да седи там. Джон си поръча бира и се обърна нехайно към рокгрупата.

В девет и десет при Ламарк дойдоха две млади жени. Едната седна в скута му, а другата се наведе над ухото на сводника. Другите двама мъже на масата гледаха с каменно изражение, докато двете жени дадоха нещо на Ламарк. Кели не знаеше какво е то, защото се бе обърнал към рокгрупата и внимаваше да не зяпа към масата в ъгъла. Сводникът обаче на часа удовлетвори любопитството му. Оказа се, разбира се, че „нещото“ бе пари, които Ламарк демонстративно прибра в портфейла си. Джон се бе постарал да научи, че показното размахване на пари е важна част от репутацията на сводниците. Двете жени си отидоха, за да отстъпят мястото си на друга. Момичетата продължиха да пристигат, сякаш нямаха край. Другите двама мъже се радваха на същото внимание. Те пиеха питиетата си, плащаха в брой и от време на време пощипваха келнерките и ги възнаграждаваха със солидни бакшиши, сякаш да се извинят за волностите си. Кели не стоеше като закован. Той свали сакото и нави ръкавите на ризата си, за да се покаже в друга светлина пред собствениците на заведението. Купи си само две бири, които изпи възможно най-бавно. Вечерта се точеше тягостно и Джон се опита да я разнообрази с наблюдения. Гледаше кой къде отива, кой влиза и излиза, кой остава, кой стои на едно място. Кели скоро започна да различава различните посетители, да им прикача измислени имена и да отгатва защо се държат точно по този начин. Най-много обаче го интересуваше поведението на Ламарк. През цялата вечер обектът му не си свали сакото и не отлепи гръб от стената. Той разговаряше дружелюбно с компанията си, но разговорът им определено не бе приятелски. Тримата мъже жестикулираха доста отсечено и поведението им издаваше неудоволствието на хора, споделящи компанията само заради пари. „Дори и сводниците се чувстват самотни — помисли си Кели. — Въпреки че се движат в свои води, връзките между тях явно не прерастват в нещо повече от познанство.“ Но сега не бе време за философски разсъждения. Щом Ламарк не сваляше сакото си, значи носеше оръжие.