Том Клэнси - Безпощадно

Точно след полунощ Кели облече своето сако и отново отиде до тоалетната. Там премести пистолета на колана си. За четири часа бе изпил две бири. Черният дроб отдавна трябваше да е елиминирал алкохола от организма му, но дори и да не го бе сторил, такова количество не можеше да му повлияе съществено. Това бе важна констатация и Кели се надяваше да е вярна.

Бе улучил времето. Докато си миеше ръцете за пети път, видя в огледалото, че вратата зад гърба му се отваря. Кели успя да забележи само тила на влезлия, но под тъмната коса имаше бял костюм. Джон изчака да чуе шума от уринирането. След миг човекът се обърна и погледите им се срещнаха в огледалото.

— Извинете ме — каза Пиер Ламарк.

Кели се отдръпна от мивката, като продължаваше да бърше ръце с хартиената кърпа.

— Момичетата ми харесват — каза тихо той.

— А?

Ламарк бе на не по-малко от шест питиета и черният му дроб явно не смогваше да се справи със задачата. Това не попречи на сводника да се наслади на външността си в зацапаното огледало.

— Онези, които те навестяваха. — Кели сниши глас: — Те май работят за теб, а?

— Може и така да се каже, приятелю. — Ламарк измъкна черен пластмасов гребен и заоправя прическата си. — Защо питаш?

— Ами, току-виж, ми потрябвали няколко — изтърси смутено Кели.

— Няколко? Сигурен ли си, че ще се справиш, приятелю? — попита Ламарк с дяволита усмивка.

— Имам приятели в града. Един от тях празнува рожден ден и…

— О, купон — забеляза доволно сводникът.

— Точно така.

Кели се опитваше да бъде срамежлив, но успяваше да изглежда само объркан. Оказа се, че грешката работи в негова полза.

— Ами защо не каза веднага? Колко дами ще желаете, господине?

— Три или четири. Защо не поговорим навън? Малко чист въздух няма да ми се отрази зле.

— Разбира се. Само да си измия ръцете.

— Ще почакам пред заведението.

Улицата бе притихнала. В средата на седмицата Ню Орлиънс сякаш губеше обичайното си оживление и макар не съвсем опустели, тротоарите не бяха претъпкани с хора. Кели изчака с гръб към входа, докато не усети приятелско потупване по гърба.

— Няма какво да се притесняваш. Всички обичаме да се позабавляваме малко, особено когато сме в командировка, нали?

— Ще платя добре — усмихна се смутено Кели.

Ламарк се ухили професионално, за да предразположи този селяк.

— Моите момичета си заслужават парите. Ще ти трябва ли нещо друго?

Кели се покашля и направи няколко крачки, за да увлече Ламарк след себе си. Ходът му успя.

— Може би нещо като, нещо да ни пораздвижи и развесели.

— Няма проблеми — обеща Ламарк. Вече наближаваха алеята.

— Струва ми се, че сме се виждали и друг път. Преди около две години. Дори си спомням момичето. Казваше се… Пам? Да, Пам. Слабичка, с кестенява коса.

— А, да, тя беше сладурана, но вече не работи при мен — отвърна Ламарк. — Но има много други. Обслужвам предимно мъже, които ги предпочитат млади и свежи.

— Сигурно е така — каза Кели и посегна към гърба си. — Нали всички вземат… имам предвид онова, дето…

— Прашецът на щастието, приятелю. Така винаги са в настроение да се веселят. Момичето да бъде в тон с клиентите. — Ламарк спря в началото на алеята и се огледа. Вероятно се безпокоеше от ченгета, което напълно устройваше Кели. Зад сводника се простираше слабо осветен коридор, заграден от тухлени стени, в който имаше само боклук и улични котки. В края се виждаше слаба светлина. — Така значи, четири момичета, да кажем, за цяла нощ и малко бял прашец, за да започне купонът… Петстотин долара ще уредят всичко. Момичетата ми не са евтини, но ще видите, че…

— Ръцете встрани от тялото — нареди Кели и колтът му се спря на двадесетина сантиметра от гърдите на сводника.

Първата реакция на Ламарк бе безгранично учудване:

— Приятелю, това е голяма глупост…

Отговорът бе изречен със студен глас:

— Не е по-глупаво, отколкото да спориш с пистолет, приятелю. Обърни се, тръгни надолу по алеята и, току-виж, си успял да се върнеш за още една чашка в кръчмата.

— Сигурно доста си закъсал за пари, щом вършиш такива тъпотии — опита да го сплаши сводникът.

— Ти какво, сам ли искаш да натиснеш спусъка? — попита невинно Кели.

Ламарк прецени набързо обстановката и тръгна към тъмнината.

— Спри — нареди след петдесетина метра Джон.

Все още се намираха зад голата задна стена на бара или може би зад някоя друга. Лявата ръка на Кели стисна тила на Ламарк и го блъсна в стената. Очите му огледаха двата изхода на алеята. Ушите му се ослушаха за други шумове, освен тези от преминаващите по улицата коли и приглушената музика. Засега мястото бе тихо и безопасно.