Том Клэнси - Безпощадно

В два и половина сутринта Кели спря разгромен от следващата купчина хартия. Той заключи всичко в касата и изтича обратно в общежитието. Поръча да го събудят в седем сутринта.

Странно колко бързо се наспива човек, когато го чака важна работа. Когато в седем телефонът иззвъня, Кели скочи от леглото и след петнадесет минути вече бягаше по плажа бос и само по шорти. Не бе единствен. Не знаеше колко хора служат в „Еглин“, но те не бяха много по-различни от него. Някои от тях вероятно се числяха към отряди за специални операции и той само можеше да гадае с какво се занимават. Различаваше ги по широките им плещи. Сутрешният крос бе само малка част от физическата им подготовка. Мъжете си разменяха преценяващи погледи и всеки знаеше какво означава изражението на другия. „Дали наистина го бива?“ — питаха се по навик те. Кели се усмихна, доволен, че е част от това общество и заслужава мълчаливото уважение на другите. Душът и обилната закуска напълно го освежиха. Той се върна към канцеларската си работа, но на път към кабинета в главата му изневиделица изникна един въпрос. Защо все пак бе напуснал редиците на тези хора? В крайна сметка сред тях бе намерил единствения си истински дом след напускането на Индианаполис.

Дните се заредиха един след друг. Кели на два пъти си позволи по шест часа сън, но никога не се хранеше повече от двадесет минути. Освен това бирата, изпита при пристигането му, не бе последвана от други, въпреки че отделяше по няколко часа дневно за упражнения, просто за да не се отпуска. Той обаче сякаш не искаше да признае истинската причина. Кели искаше да бъде най-добрият по време на сутрешните кросове, а не само участник в елитното общество. Джон отново се чувстваше „тюлен“. Нещо повече, той пак бе „Змията“. Промяната пролича на третата или четвъртата сутрин. Физиономията и фигурата му се бяха превърнали в желана част от пейзажа. Анонимността му явно възбуждаше още по-голям интерес. Тя и белезите по тялото му караха другите да се питат къде ли е сгрешил. Но видът му им напомняше, че въпреки белезите този човек все още е в бизнеса. Те, разбира се, не знаеха, че се е оттеглил. „Завинаги“ — прибави умът на Кели не без известна доза угризение.

Ровичкането из документите се оказа учудващо интересно. Кели никога не се бе замислял върху този аспект от работата и с изненада откри, че му се отдава. Той видя красотата на планирането, шлифована от усилия и подготовка и приличаща на младо момиче, дълго държано вкъщи от ревнивия си баща. Участниците в операцията при Сонг Тай всеки ден — понякога повече от веднъж — бяха издигали и атакували макета на лагера. Колко ли затъпяващо бяха действали тези безкрайни и еднообразни тренировки на войниците? И всичко бе продължило цяла вечност. Цяла вечност уморителни инсценировки, докато шефовете се бяха потривали, размишлявайки над разузнавателната информация… Докато най-сетне пленниците бяха изчезнали.

— По дяволите — прошепна Кели.

Работата не беше толкова в това, че операцията е била провалена от предателство. Подготовката се бе проточила толкова дълго, че ако въобще имаше предателство, то предателят вероятно последен бе научил какво става. Кели записа предположението си на отделен лист и сложи голям въпросителен.

Самата операция бе планирана с педантична точност. Всичко бе изпипано чудесно. Имаше основен план и няколко резервни. Участниците са знаели задълженията си толкова точно, че без съмнение са могли да изпълнят мисията си дори и насън. Един голям хеликоптер „Сикорски“ трябваше да се приземи точно в средата на лагера, за да може ударната сила да не губи време в проникване до целта. Кулите щяха да бъдат обезвредени с миномети. В плана нямаше и следа от префиненост, конспиративни промъквания и тем подобни кинаджийски измишльотини. Всичко бе заложено на една карта — грубата, брутална сила. Последвалите операцията анализи показваха, че охраната по кулите е била обезвредена за секунди. Колко ли екзалтирани се бяха почувствали войниците в първите минута-две, когато операцията им е протичала гладко, точно според плана? И после е дошло зашеметяващото, горчиво разочарование, изразено в повтореното няколко пъти „обектът липсва“ по радиото. „Обект“ бе кодовата дума, избрана за американските военнопленници, които са прекарали нощта в друг лагер. Войниците бяха нападнали и освободили празни бараки. Кели лесно можеше да си представи гробното мълчание по време на обратния полет до Тайланд. Всички сигурно са изпитвали ужасния вкус на неуспеха в устата си, въпреки че са били изпълнили задълженията си.