Том Клэнси - Безпощадно

— Не, Тони. Нито сега, нито за в бъдеще.

— Добре, така да бъде. Все пак можеш да помислиш.

Тъкър кимна и остави разговора на този етап, но се зачуди какъв ли ход може да замисля „партньорът“ му. Доверието в този бизнес бе променлива величина. Той вярваше, че Тони ще му плати навреме. Бе предложил на Пиаджи изгодни условия и италианецът знаеше, че яйцата от златната гъска, която държаха в ръцете си, щяха да го осигурят за цял живот. Тъкър дори си мислеше, че пропускането на едно плащане не може да бъде фатално, докато контролира постоянния си приход от качествен хероин. Дотогава и партньорите му щяха да се държат като бизнесмени и именно затова Хенри бе избрал точно тях. Но помежду им нямаше истинско доверие. Вярата им в него се простираше само до запасите от хероин. Тъкър бе доволен и на това, но ако съдружникът му започнеше да го притиска за канала на стоката…

Пиаджи се питаше дали не е натиснал твърде много. Питаше се също дали Тъкър схваща мащаба и потенциала на работата им. Контролът върху доставките по цялото източно крайбрежие, осъществяван внимателно посредством сигурна организация, приличаше на превърнал се в реалност сън. Със сигурност скоро щеше да му е нужен по-голям капитал и приятелите му вече питаха с какво могат да помогнат. Но Тъкър очевидно бе подозрителен към въпросите и ако Пиаджи продължеше да ги задава, макар и добронамерено, щеше само да влоши нещата. Така че той отново се захвана с обяда си и реши да изчака, докато всичко се уталожи. Колко неприятно. Тъкър бе много умна дребна риба, но въпреки това си оставаше дребна риба по душа. Може би все пак щеше да се научи? Хенри никога нямаше да бъде „член на фамилията“, но можеше да се превърне във важен човек за организацията.

— Значи следващия петък? — попита Тъкър.

— Чудесно. Продължавай да действаш внимателно и само на сигурно.

— Нямаш проблем, братче.

Полетът с „Пиедмонт“ 737, излетял от международното летище „Френдшип“, премина спокойно. Стюардесата се погрижи за него и му донесе лек обяд. Летенето над Америка бе толкова различно от другите му въздушни приключения. Кели се изненада от огромното количество басейни. От което и летище да се издигаха, дори и в хълмистия Тенеси, слънцето проблясваше в малките правоъгълничета, пълни с хлорирана вода и обградени със зелени морави. Погледната отдалеч, страната му наистина изглеждаше приятна и мамеща. Е, поне не се налагаше да се оглежда за огън на зенитни оръдия.

В Авис го очакваше кола, в чиято жабка намери карта. Оказа се, че е можел да мине през Панама сити, Флорида, но Ню Орлиънс напълно го устройваше. Кели хвърли двата си куфара в багажника и потегли на изток. Шофирането му напомняше управлението на яхта, само че бе по-изморително. В това така или иначе изгубено време той размишляваше и преценяваше вероятностите и действията си. Очите му следяха движението, но мозъкът му се занимаваше с нещо съвсем различно. И тогава на устните му се появи усмивка. Тя бе съвсем слаба и замръзна на лицето му, докато въображението внимателно рисуваше картината на следващите седмици.

Четири часа след кацането, последвано от пътуване през долната част на щатите Мисисипи и Алабама, Кели спря колата си пред портала на военновъздушната база „Еглин“. Мястото определено бе избрано добре. Горещината и влажността създаваха почти идентични условия с тези на страната, в която парашутистите от операция ЖАЛОН се бяха подготвяли да проникнат. Кели остана пред караулното помещение в очакване да го посрещнат. Най-после пристигна синя служебна кола, от която излезе един офицер.

— Господин Кларк?

— Да.

Той подаде документите си и след като ги прегледа, офицерът му отдаде чест. Това бе ново преживяване. Явно ЦРУ доста впечатляваше някого. Младият офицер вероятно за пръв път срещаше човек от управлението. Разбира се, Кели си бе сложил вратовръзка специално за случая с надеждата да изглежда възможно най-представително.

— Последвайте ме, ако обичате, сър.

Офицерът, капитан Грифин, го отведе на първия етаж в офицерското ергенско общежитие. То имаше удобствата на приличен мотел и бе мамещо близко до плажа. След като му помогна да се настани, Грифин го отведе в офицерския клуб и му каза, че ще се ползва с привилегиите на гост. Достатъчно било само да покаже ключа от стаята си.

— Много сте гостоприемни, капитане. — Кели се почувства задължен да купи първата бира. — Знаете ли защо съм тук?

— Аз съм разузнавателен офицер — отвърна Грифин.