Том Клэнси - Безпощадно

— Там също бях със стипендия. — Кели сви рамене. — Никой от семейството ми не е бил в колеж. Татко е отишъл в армията през войната. Предполагам, че просто е търсел какво да прави.

Кели обаче не бе казвал на никого, че баща му не харесваше армията.

Гриър се замисли. Думите на спътника му все още не изясняваха нещата.

— Последният кораб, който командвах, бе подводницата „Даниел Уебстър“. Моят старшина, отговарящ за нещатния екипаж, работеше в сонарния отсек. Имаше университетска диплома по физика и разбираше от работата си повече, отколкото аз от моята. Бе много добър човек, но не бе водач. Сякаш се срамуваше от това. Но ти не си такъв, Кели.

— Вижте, сър, когато си в джунглата и нещо се случи, трябва да се действа.

— Не всички мислят така. Виж, Кели, на света има два вида хора. На едните трябва да им кажеш какво да правят, а другите се сещат сами — каза Гриър.

Подминаха един крайпътен надпис, който Джон не успя да прочете, но който нямаше нищо общо с ЦРУ Той не разбра, че са пристигнали, докато не видя сградата на охраната.

— Срещал ли си се във Виетнам с хора от управлението?

Кели кимна.

— Да, с някои. Ние бяхме… всъщност вие знаете това. План ФЕНИКС, нали? Ние бяхме част от него. Една мъничка част.

— Какво мислиш за тях?

— Двама-трима бяха истински професионалисти. Останалите… Наистина ли искате да чуете какво мисля?

— Да, точно това искам — увери го Гриър.

— Останалите можеха да правят единствено мартини — каза безстрастно Кели и си спечели мрачния смях на адмирала.

— Да, хората тук обичат да гледат филми! — Гриър намери мястото си в паркинга и отвори вратата. — Ела с мен, боцман.

Цивилният адмирал поведе Кели към сградата и му извади специален посетителски пропуск, който обаче изискваше приносителят му да бъде придружаван.

С влизането си в управлението Кели се почувства като турист в някаква екзотична страна. Спокойната атмосфера в сградата й придаваше зловещ колорит. Въпреки че бе обикновена и сравнително нова, главната квартира на ЦРУ притежаваше някакъв странен ореол. Тя сякаш бе откъсната от реалния свят. Гриър улови погледа му и цъкна с език. Двамата взеха асансьора до кабинета на адмирала на шестия етаж. Едва след като влязоха вътре, Гриър отново проговори:

— Какви са ти плановете за следващата седмица?

— Нищо определено. По принцип съм свободен — отвърна предпазливо Кели.

Джеймс Гриър кимна сериозно.

— Дъч ми разказа и за това. Ужасно съжалявам, боцман, но в момента задълженията ми са свързани с двадесет прекрасни мъже, които вероятно никога повече няма да видят семействата си. Освен ако не направим нещо, разбира се.

Той отвори чекмеджето на бюрото си.

— Сър, точно сега наистина съм много объркан.

— Виж, Кели, има два начина да го направим — болезнен и безболезнен. Ако предпочиташ първия, Дъч още сега ще вдигне телефона и ще бъдеш мобилизиран — каза решително Гриър. — Безболезненият начин е да дойдеш да работиш при мен като цивилен консултант. Ще бъдеш на хонорар и ще ти плащаме доста повече, отколкото ще вземаш като боцман.

— А какво ще правя?

— Ще отлетиш за военновъздушната база „Еглин“, през Ню Орлиънс и Авис, предполагам. Това — подхвърли Гриър пликче документи за самоличност в скута на Кели — ще ти осигури достъп до архива им. Искам да прегледаш оперативните планове, за да можем да си съставим схема на действие.

Кели погледна снимката в документите. Беше старата му фотография от флота, на която се виждаше само главата.

— Почакайте малко, сър. Аз нямам нужната квалификация да…

— Лично аз съм убеден, че я имаш, но отстрани ще изглежда, както ти казваш. Ти ще бъдеш просто младши консултант, който събира информация за маловажен, никому ненужен доклад. Половината от парите на това проклето управление се харчат точно за такива цели. Ако досега не си го разбрал, време е вече да го научиш — каза ядосано Гриър. Гневът явно даваше криле на фантазията му. — Ние искаме всичко да изглежда точно толкова обикновено и безполезно.

— Сериозно ли говорите?

— Боцман, Дъч Максуел е готов да пожертва кариерата си за тези хора. Аз също. Ако има начин да ги измъкнем…

— Ами мирните преговори?

„Как да му обясня на това дете?“ — запита се Гриър.

— Официалната версия е, че полковник Захариас не е между живите. Така твърди другата страна. Вестниците им дори публикуваха снимка на трупа. Жена му също мисли така. Армейският свещеник вече я посети с новината. Придружи го колега на Захариас, за да омекоти удара, ако това въобще е възможно. Дадоха й едноседмичен срок, за да освободи ведомствения апартамент. Придържаме се към версията — поясни Гриър. — Захариас официално е мъртъв. Аз много внимателно разговарях с някои хора и ние… — Тук адмиралът се запъна. — Страната ни няма да провали мирните преговори заради подобно нещо. Снимките, с които разполагаме, не стават дори и за съдебно доказателство, а в международните отношения се действа именно така. Това е стандартна процедура, която не можем да предприемем, и хората, взели решението, го знаят. Те не искат да провалят мирните преговори и ако прекратяването на тази проклета война изисква още двадесет човешки живота, те ще бъдат пожертвани. Тези хора са отписани.