Том Клэнси - Безпощадно

— Какво обичате? — попита го един старшина.

— Казвам се Джон Кели. Имам среща с адмирал Максуел.

Поканиха го да седне. На малката масичка пред него лежеше брой на „Флотско време“. Кели не бе чел вестника от уволнението си. Въпреки това успя да сдържи носталгията си. Ругатните и клеветите по адрес на армията, които слушаше, не го бяха променили.

— Господин Кели? — обади се някакъв глас.

Джон се изправи и влезе през отворената врата. След като я затвори, над нея светна червен надпис „Не влизай!“

— Как си, Джон? — обади се пръв Максуел.

— Чудесно, сър, благодаря.

Цивилен или не, Кели не можеше да прогони смущението от присъствието на адмирал пред себе си. Нещата се влошиха още повече, когато през някаква друга врата влязоха двама души. Единият бе цивилен, но другият — контраадмирал. Той също бе летец и на гърдите му висеше медал за храброст, което още повече задължаваше. Максуел представи гостите си един на друг.

— Много съм чувал за вас — каза Подулски и разтърси ръката на по-младия мъж.

— Благодаря, сър — отвърна смутено Кели. Не знаеше какво друго да каже.

— С Каз се знаем от години — намеси се Максуел. — Аз имам петнадесет — посочи японските знаменца на стената той, — а Каз осемнадесет.

— И всичките са снимани — увери го Подулски.

— Аз пък не съм свалил нищо — намеси се Гриър, — но за сметка на това вятърът не ми е продухал мозъка.

Освен че носеше цивилен костюм, този адмирал държеше в ръка и папката с картите. Той извади една от тях. Кели имаше същата на острова, но неговата не бе така одраскана. После се появиха и снимките и Джон отново видя лицето на полковник Захариас. Тази снимка бе увеличена и човекът от нея определено приличаше на армейската фотография на Захариас, която адмиралът също извади.

— Бил съм само на пет километра от мястото — забеляза Кели. — Но никой не ми е казвал, че…

— Тогава все още го е нямало. Построили са го наскоро, преди по-малко от две години — обясни Гриър.

— Имаш ли нови снимки, Джеймс? — попита Максуел.

— Получих едни въздушни, правени от голяма височина, но в тях няма нищо интересно. Натоварил съм един опитен специалист, бивш летец, да прегледа всеки кадър от местността. Докладва само на мен.

— От теб май ще излезе добър шпионин — цъкна с език Подулски.

— Наистина съм им необходим — отвърна весело Гриър, но в тона му се долавяха сериозни нотки.

Кели просто седеше и гледаше тримата адмирали. Те бъбреха досущ като войници, само дето се изразяваха по-хубаво. Гриър отново се обърна към него:

— Разкажи ми за долината.

— Мястото е добро, ако искаш…

— Не, първо кажи как измъкна малкия Холандец. Искам да науча всяка твоя стъпка — нареди Джеймс Гриър.

За петнадесет минути Кели обясни всичко от момента на раздялата му с подводницата „Скейт“ до прибирането им на борда на „Кити Хоук“ с хеликоптер. Разказът му вървеше леко. Той обаче остана изненадан от постоянното споглеждане между адмиралите.

Кели все още не можеше да чете погледи. За него адмиралите не изглеждаха стари, нито пък имаха напълно човешки облик. Те бяха адмирали — божествени безсмъртни създания, които вземаха важни решения и изглеждаха точно така както трябва, дори и цивилният. Освен това Кели не се мислеше за млад. Той бе преживял битки, след които всеки човек се променя завинаги. Но те гледаха на нещата от друг ъгъл. На Максуел, Подулски и Гриър се струваше, че преди тридесет години не са били много по-различни от този млад мъж. Един поглед им бе достатъчен, за да разберат, че Кели е роден войник, и в него те виждаха себе си. Затворническите погледи, които си разменяха, ги оприличаваха на дядовци, гледащи как малкото им внуче прави първите си несигурни стъпки по домашния килим. Но в случая стъпките бяха доста по-важни.

— Свършил си отлична работа — обади се Гриър, след като Кели приключи разказа си. — Значи районът е гъсто населен?

— И да, и не, сър. Искам да кажа, че там няма градове или нещо подобно, но е пълно с малки ферми. Освен това чувах и виждах движението по пътя. Минаха само няколко камиона, но бе задръстено от колелета, волски каруци и тем подобни.

— Значи не е имало много войници? — попита Подулски.

— Те сигурно се движат по този път, адмирале. — Кели посочи една линия на картата, около която се виждаха означения на северновиетнамски части. — Как мислите да стигнете дотам?

— На този свят нищо не става лесно, Джон. Обмисляме варианта с използване на хеликоптер. Другата възможност е да ги атакуваме с амфибии и да напреднем по този път.