Том Клэнси - Безпощадно

— Подай ми оръжието си. Много внимателно.

— Нямам…

Зареждането на пистолета изтрещя като гръмотевица до ухото му.

— На глупак ли ти приличам?

— Добре, добре — каза неспокойно Ламарк. — Само спокойно. Това са просто пари.

— Сече ти пипето — похвали го Кели.

Сводникът извади малък пистолет. Джон пусна предпазителя му. Нямаше смисъл да оставя отпечатъци на оръжието. Вече бе поел достатъчно рискове. Въпреки предпазливостта му опасностите нарастваха с главоломна бързина. Пистолетът безшумно се вмъкна в джоба на сакото му.

— А сега да видим мангизите.

— Тук са, приятелю.

Ламарк ставаше нервен. „Това е и добре, и зле“ — помисли си Кели. Добре, защото гледката бе приятна. Зле, защото изплашеният човек бе склонен да върши глупости. Вместо да се отпусне, Джон се напрегна още повече.

— Благодаря, господин Ламарк — каза любезно Кели, за да успокои пленника си.

В този момент сводникът трепна, извърна леко глава и разумът му проби пелената на шестте питиета.

— Чакай малко, нали каза, че познаваш Пам?

— Познавах я — отвърна Кели.

— Тогава защо…

Главата на сводника се изви още по-назад, но той не видя нищо повече от едно тъмно лице. Блестяха само очите.

— Ти си един от хората, разрушили живота й.

Гневно:

— Хей, човече, тя дойде при мен!

— И ти я натъпка с хапчета, за да е в настроение да се весели, така ли? — попита призрачният глас.

Ламарк вече не помнеше как изглежда нападателят му.

— Това е просто бизнес. Ти поне си бил с нея и знаеш, че се чука добре, нали?

— Със сигурност.

— Трябваше да я обуча още по-добре и тогава можеше отново да я имаш, ако… защо казваш, че си я познавал?

— Защото вече е мъртва — отвърна Кели и бръкна в джоба си. — Някой я е убил.

— Така ли? Да не мислиш, че съм аз?

Ламарк се чувстваше като на решителен изпит, но не разбираше нито материята, нито въпросите на изпитващия.

— Не, не мисля — отвърна Кели и зави заглушителя на дулото.

Ламарк някак си успя да го забележи, защото очите му вече се приспособяваха към тъмнината. Гласът му стана скърцащ.

— Тогава защо правиш това? — попита сводникът.

Той бе прекалено изплашен, за да вика, прекалено вдървен от абсурда на последните няколко минути. Петдесетината метра, разделящи голата тухлена стена от заведението, в което висеше всяка вечер, изглеждаха смешно малко, за да са преход от живота към смъртта. Ламарк отчаяно търсеше отговор на въпроса си. По някакъв начин сега той бе по-важен от предварително обречения му опит за бягство.

Кели се замисли за секунда-две. Можеше да му каже много неща, но докато вдигаше пистолета си, реши, че ще е най-честно да каже истината:

— Упражнявам се.

Ранният полет от Ню Орлиънс до Вашингтон бе твърде кратък, за да пуснат филм, пък и Кели вече бе закусил. Той се настани на мястото си до прозореца и си взе чаша портокалов сок. Бе доволен, че самолетът е почти празен, защото по навик щеше да анализира всяка подробност от изминалата нощ. Бе свикнал да го прави още в годините, когато служеше като „тюлен“. По онова време след всяка тренировка или акция имаше разбор, наричан различно от различните командири. Сега „анализ на изпълнението“ бе като че ли най-подходящото наименование.

Първата грешка бе резултат на нещо забравено вследствие прекомерното желание. Кели искаше добре да види смъртта на Ламарк и заради тъмнината се бе приближил достатъчно близко, за да го опръска фонтанът кръв от главата на жертвата му. Макар и да бе отскочил назад бързо като дете, бягащо от оса, Джон не бе успял напълно да се предпази. Това обаче си оставаше единствената му грешка, компенсирана до голяма степен от нарочно избраните тъмни дрехи. Раните на Ламарк бяха причинили мигновената му смърт. Сводникът се бе свлякъл на земята безжизнен като парцалена кукла. Кели сам бе ушил малка платнена торбичка, уловила двете празни гилзи. Сега полицията нямаше да разполага с никакво ценно веществено доказателство. Джон отлично бе изиграл ролята си в заведението и лицето му със сигурност щеше да си остане само част от разнородната и анонимна тълпа.

Макар и подбрано набързо, мястото на елиминирането също се бе оказало сполучливо. Той си спомни как бе излязъл от алеята, за да се слее с хората по тротоара. После колата му го бе откарала обратно в мотела. Там Кели бе свалил опръсканите си с кръв панталони, сако и риза и за всеки случай дори бельото. Напъхани в една торба, те бяха отишли в контейнера на отсрещния супермаркет. Дори и да ги намереха, сигурно щяха да решат, че са принадлежали на някой несръчен месар. Джон предвидливо не се бе срещал с Ламарк пред други хора. Единственият им разговор на светло се бе провел в тоалетната и щастието — точно според плана — му се бе усмихнало. По тъмния и пуст тротоар не бяха срещнали никого. Оставаше само възможността някой случаен минувач, познаващ Ламарк, да даде на полицията приблизителна представа за ръста и фигурата на Кели. „Това обаче е съвсем разумен риск, който спокойно може да се поеме“ — прецени Джон, докато под него се редяха гористите хълмове на Северна Алабама. В багажа му кротуваха хиляда четиристотин и седемдесетте долара, принадлежали на Ламарк, така че случаят щеше да бъде класифициран като „грабеж“. В крайна сметка парите си оставаха пари и ако полицията ги намереше у убития, щеше да се усъмни дали случаят бе свързан с нещо толкова естествено и често срещано като кражбата. Техническата част на операцията — Кели не можеше да мисли за случая като за убийство — бе преминала идеално.