Том Клэнси - Безпощадно

— С Марти сме били заедно в подготвителното училище за пилоти — обясни Подулски. — От думите на Кели разбирам, че не са ни необходими много хора. Лично аз винаги съм смятал ЖАЛОН за излишно пренаселена. Знаете ли, че ако в крайна сметка успеем, ще трябва да дадем на Кели медала, който отдавна е заслужил.

— Да не избързваме, Каз. — Максуел се изправи и отново се обърна към Гриър: — Ще ни се обадиш ли, ако Енгълтън разбере нещо?

— Можете да разчитате на мен — увери го Гриър. — Ако при нас има лоши момчета, ще им дадем да се разберат. Между другото аз почти свърших работата си с Кели. Той ще бъде скритото ни оръжие.

След като изпрати двамата адмирали от Пентагона, Гриър уреди среща с Робърт Ритър. Това означаваше, че Кели ще трябва да почака. Макар операцията да бе спешна, нямаше смисъл нещата да се насилват.

Летищата са изключително удобни места заради забързаната си анонимност и многото телефони. Докато чакаше появяването на багажа си, Кели се обади.

— Гриър — каза гласът отсреща.

— Кларк — отвърна Кели и вътрешно се усмихна. Фалшивото име ужасно му напомняше на филмите с Джеймс Бонд. — На летището съм, сър. Все още ли искате да дойда днес следобед?

— Не, днес съм зает. — Гриър отвори бележника си. — Вторник в… три и половина. Можеш да дойдеш с кола. Само ми кажи марката и номера й.

Кели му ги каза, изненадан, че срещата им се отлага.

— Получихте ли бележките ми, сър?

— Да, и трябва да ти кажа, че си свършил чудесна работа господин Кларк. Ще говорим за тях във вторник. Всички сме много доволни от теб.

— Благодаря ви, сър — каза Кели.

— Ще се видим във вторник.

Линията прекъсна.

— Благодаря и за това — каза Кели, след като окачи слушалката обратно.

След двадесет минути багажът му се появи и той се отправи към колата си. След още час вече бе в балтиморския си апартамент. Вече бе обед и Кели си направи два сандвича, които прекара с бутилка кока-кола. Днес не се беше бръснал и гъстата му брада хвърляше сянка в огледалото. Нямаше да се бръсне. Кели се насочи към спалнята за един хубав, продължителен сън.

Цивилните строители не разбираха какво точно правят, но за сметка на това им плащаха добре. На тях това им стигаше, тъй като в къщите им, взети на изплащане, ги чакаха нетърпеливи семейства. Построените току-що сгради бяха в напълно спартански стил: голи бетонни стени, никакви удобства и на всичко отгоре странни, съвсем нетипични за Америка форми. Единственото американско сякаш бяха материалите. На строителите им се струваше, че всички параметри са взети от някой чуждестранен строителен наръчник. Един от тях забеляза, че всички размери се уеднаквени с метричната система, въпреки че по скиците бяха нанесени във футове и инчове. Самата работа не бе трудна. Когато пристигнаха, теренът вече бе разчистен. Някои от строителите бяха бивши военни от сухопътни войски или морската пехота и се чувстваха едновременно доволни и смутени да бъдат в тази военноморска база, разположена сред гористите хълмове на Северна Вирджиния. Когато сутрин идваха на работа, покрай тях пробягваха подразделенията от кандидат-офицери. „Колко много умни млади момчета“ — си бе казал първата сутрин един бивш ефрейтор от морската пехота. Колко ли от тях щяха да бъдат произведени в чин? Колко ли щяха да изпратят там? Колко ли щяха преждевременно да се завърнат у дома, затворени в стоманени сандъци? Той, разбира се, не можеше да си отговори на тези въпроси, нито да направи нещо за тях. Бившият ефрейтор бе прослужил своето време в ада и се бе върнал без драскотина. Този факт все още не спираше да го удивлява, защото не си спомняше колко пъти бе чувал свистенето на куршумите покрай ушите си. Самото оцеляване бе цяло чудо.

Покривите бяха готови. Скоро щеше да стане време да напуснат строителната площадка завинаги само след три седмици добре платена работа. Седемдневни работни седмици. С много работа във всеки от дните, прекарани тук. Някой искаше постройките да бъдат готови много бързо. Но не само сградите бяха странни. Ето например паркинга. В него имаше места за сто коли. Дори бе поставена маркировка. И всичко това за абсолютно неизползваеми сгради? Най-странна, разбира се, бе сегашната работа на бившия ефрейтор, която получи, защото бе симпатичен на шефа. Трябваше да се направи детска площадка. На нея имаше всичко: люлки, пързалки, дори и пясъчник, напълнен с половин самосвал пясък. С една дума, детски рай, на който двегодишният син на строителя също щеше да се радва, когато пораснеше достатъчно, за да ходи на детска градина във „Феърфакс каунти“. Но работата си бе работа и бившият морски пехотинец заедно с още двама колеги всеки ден разглеждаха плановете и разгадаваха кой болт къде трябва да бъде завит. Те нямаха право да задават въпроси. Не и като работници в строителна фирма, сключила договор с правителството. Освен това човек никога не успяваше да разбере униформените. Морските пехотинци следваха никому непонятни планове и щом искаха да му плащат допълнително, той нямаше нищо против за три дни да изкара една месечна вноска за къщата. Подобни задачи наистина му се струваха налудничави, но парите си ги биваше. Единственото нещо, което не му допадаше, бе голямото разстояние, което изминаваше по два пъти на ден. „Може би и във Форт Белвоар ще направят нещо толкова налудничаво“ — помисли си бившият ефрейтор. Тогава щеше да стига до работното си място само за двадесет минути. Но армията бе по-разумна от морската пехота. Поне трябваше да бъде.