Том Клэнси - Безпощадно

Хикс обаче не знаеше, че Хендерсън не споделя всичко с него. Той бе решил, че щом не може да промени политиката на правителството си отвътре, трябва да потърси помощ отвън. Вероятно някоя чуждестранна агенция можеше да му помогне да попречи на действията на правителството, застрашаващи света. На земята имаше и други хора, които споделят неприязънта му към войната. Хора, които разбираха, че не могат насила да ти накарат да приемат едно правителство, в което не вярват. Първият контакт бе осъществен още в Харвард. Помогна му приятел от движението за мир. Сега работеше с другиго. Хендерсън постоянно си повтаряше, че трябва да сподели този факт с приятеля си, но просто не намираше удобен момент. Пък и Уоли може би все още нямаше да го разбере.

— … трябва и ще дойде — каза Хендерсън и махна на сервитьорката да донесе по още едно. — Войната ще свърши. Ще излезем от нея. Виетнам ще получи правителството, което иска. Загубата на войната ще донесе на страната ни само добро и ние ще се поучим от това. Ще разберем докъде се простират силите ни. Ще се научим да живеем и да оставим другите да живеят. Ще дадем шанс на мира.

Кели се събуди след пет. Събитията от предния ден го бяха изморили повече, отколкото предполагаше, пък и пътуването винаги изцеждаше силите му. Но сега вече не бе уморен. От последните двадесет и четири часа единадесет бяха преминали в сън и Джон се чувстваше напълно отпочинал и ободрен. Един поглед в огледалото го увери, че двудневната му брада е достатъчно гъста. Добре. Сега трябваше да подбере дрехите — тъмни, разпуснати и стари. Той бе занесъл цял вързоп в пералнята и го бе изпрал с топла вода и белина, за да размаже цветовете. Така старите вече дрехи се бяха превърнали в опърпани. Износени чорапи и гуменки допълваха картината, въпреки че бяха много по-здрави, отколкото изглеждаха. Ризата също му беше голяма и прекалено дълга, но той искаше точно това. Най-накрая си сложи наскоро купената перука, изработена от не много дълги черни и твърди азиатски коси. Кели бе обработил и нея с вода и гребен, така че да изглежда доста разчорлена. „Трябва да измисля как да я накарам да мирише“ — каза си той.

Природата отново му осигури допълнителна маскировка. Вечерните ветрове се бяха развихрили и носеха със себе си дъжд и цели купчини летящи из въздуха листа. Те го прикриха, докато стигне до фолксвагена си. След десет минути Кели спря пред малко магазинче, от което купи бутилка евтино бяло вино в хартиена кесия. Той извади тапата и изля половината бутилка в уличния канал. Беше време да тръгва.

„Сега всичко изглежда различно“ — помисли си Кели. Вече не минаваше оттук сляп за опасностите. Знаеше за тях и ги очакваше. Той мина покрай мястото, на което бе довел Били и плимута му, и се огледа за следи от гуми. Вече се бяха изтрили. Кели поклати глава. Това беше минало, а той мислеше само за бъдещето.

Във Виетнам сякаш навсякъде имаше линия от дървета, където откритото пространство и оризищата свършваха и започваше джунглата. Преминеше ли тази линия, човек автоматично се настройваше за опасността, защото врагът живееше в джунглата. Тази граница бе по-скоро измислена, отколкото истинска, творение на човешкото въображение. Тук обаче Кели забеляза нещо подобно. Само че този път до него не вървяха пет или десет мъже в маскировъчни униформи. Той преминаваше границата зад волана на ръждясалата си кола. Джон настъпи газта и влезе в градската джунгла, а с това и в нова война.

Той намери място за паркиране между няколко древни коли като неговата и бързо излезе. Навремето бягаше по същия начин от докаралия го хеликоптер, за да не би враговете да го видят. Джон тръгна по някаква алея, осеяна с боклуци и изхвърлени ненужни ламарини. Сетивата му застанаха нащрек. Целият се потеше и това бе добре. Кели искаше да е потен и вмирисан. Той отпи една голяма глътка от виното и след като се пожабури, остави алкохола да изтече по брадичката, врата и дрехите му. После незабелязано се наведе и взе шепа мръсотия, която размаза по ръцете, предмишниците и малко по лицето си. Осени го идеята да „украси“ и перуката си и не след дълго Кели се превърна в още един пиян бездомник от онези, които са повече дори от търговците на наркотици. Кели нагоди походката към външността си и нарочно забави и отпусна движенията си. Очите му обхождаха околността за подходящо място за наблюдение. Задачата се оказа проста. Наоколо се виждаха няколко изоставени къщи и Джон просто трябваше да си избере една с добър изглед. Това му отне половин час. Спря се на една ъглова къща с прозорци на втория етаж. Влезе през задната врата и едва не си изкара ума, когато от помещението, служило за кухня, изскочиха два плъха. „Проклети гадини.“ Глупаво бе да се страхува от тях, но малките черни очички, късата четина и голите им опашки го отвращаваха.