Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Влакът започна да забавя движението. Пътниците станаха и заедно с правостоящите се стълпиха на изхода. Светлана извади ръката си от джоба. Касетката беше хлъзгава — дали от влага, или от някакво мазно вещество, използвано в химическото чистене, тя не знаеше. Мъжката ръка напусна бедрото й, като за последен път нежно се плъзна по него, и се надигна, за да поеме в лапата си мъничкото метално цилиндърче.

Една възрастна жена, стояща зад нея, неочаквано се препъна и блъсна агента за връзка, чиято ръка издърпваше касетката от пръстите на Светлана. За миг тя не осъзна какво се случи, ала изведнъж влакът спря и мъжът падна на колене, опитвайки се да сграбчи касетката. Светлана погледна надолу по-скоро с изумление, отколкото с ужас — мъжът се оказа плешив, а перчемът коса зад ушите му беше сив. В следващата секунда той се докопа до касетата и скочи на крака. Стар е, помисли си тя, но такъв пъргав, и изведнъж тя обърна внимание на неговия класически профил и очертанията на здравата челюст — да, той явно е много добър любовник и навярно търпелив, което е още по-добре. Агентът за връзка изскочи от вагона и Светлана го махна от ума си, сещайки се нещо друго. Тя не бе забелязала, че някакъв мъж, седящ от лявата страна на вагона, успя да стане и разбутвайки качващите се пътници, да скочи на перона само миг преди вратите отново да се затворят.

Мъжът се казваше Борис и се прибираше вкъщи, за да си отспи след нощното дежурство в сградата на КГБ. Обикновено Борис четеше по пътя за дома вестник „Съветски спорт“, но днес бе забравил да си купи на будката и сега случайно забеляза на мръсния черен под във вагона на метрото един предмет, който можеше да бъде само касетка, при това прекалено малка, за да е от обикновен фотоапарат. Той не забеляза момента на предаването, нито видя кой я изтърва. Борис направи извод, че касетката е изпусната от петдесетгодишния мъж и му направи впечатление ловкостта, с която той съумя да я прибере от пода. Успял да изскочи от вагона, той осъзна още по-ясно, че навярно е станал свидетел на предаване на материал, ала бе прекалено изненадан, за да реагира по подходящия начин, прекалено изненадан и прекалено уморен след дългото нощно дежурство.

По-рано Борис бе работил като оперативен ръководител в Испания, но там изкара сърдечен инфаркт и се наложи да го върнат у дома, като го направиха дежурен офицер в отдела. По звание беше майор. Борис считаше, че заради извършената в миналото работа заслужаваше да бъде полковник, ала в момента не го занимаваха такива мисли. Той обхвана с поглед перона с надежда да открие сивокосия мъж в кафяв балтон. Ето го! Борис бързо припна подир него, усещайки леко прищракване в лявата страна на гърдите. Обаче той не му обърна внимание. Преди няколко години бе отказал цигарите и лекарят от медицинската служба бе констатирал, че състоянието му върви към подобрение. Сега той се намираше на пет метра от мъжа и реши да не се приближава повече. Най-важното в момента бе да прояви търпение. Борис последва сивокосия мъж по прехода за станцията „Горковска“ и по перона. Сега нещата се заплетоха. Забързани за работата си хора минаваха на тълпи по перона и той загуби визуален контакт с преследвания. Не беше висок и по тази причина се затрудняваше да наблюдава мъжа в навалицата. Може би трябваше да рискува и да се приближи още повече? Но това означаваше, че ще се наложи да си пробива път с лакти през тълпата… и да привлече внимание към себе си. А това бе опасно.

Борис бе получил, разбира се, съответната подготовка, ала от онова време бяха изминали повече от двадесет години и сега трескаво се мъчеше да си спомни какво предписваха правилата в подобна ситуация. Той имаше понятие от външно наблюдение, знаеше как да разпознае и да се откъсне от проследяване, но Борис бе все пак служител от Първо главно управление, а проследяването се отнасяше към професията на хрътките от Второ главно управление и не влизаше в кръга на неговите задължения. Как да постъпя, трескаво мислеше той. Нима ще изпусна такава приказна възможност. Служителите от разузнаването напълно естествено не обичаха своите колеги от контраразузнаването, а да се намеси в техните работи… Какво ли ще стане, помисли си той, ако наблизо има човек от Второ? Ами ако всичко това е само учебно занятие? Може би щеше да стане прицел на подигравки от страна на човека от Второ, вървящ по следите на свой колега, който играе ролята на куриер. Какво да правя? Няма ли да си навлека неприятности в края на краищата. Борис се огледа наоколо, надявайки се, че ще види контраразузнавача, преследващ агента-връзка. Разбира се, беше много трудно да го отличи в тълпата, ала можеше да разпознае сигнала „махай се, пречиш“. Той смътно си припомни един такъв сигнал. Не, нямаше никакъв знак. Времето минаваше и трябваше да вземе решение. Въпреки студа, който цареше на станцията, Борис чувстваше как струйки пот се стичат по тялото му. Болката в гърдите се засили, за да прибави още един фактор в дилемата. На всички станции в московското метро се намират тайни телефони, всеки офицер от КГБ знаеше как да ги използва, но Борис разбираше, че не разполага с време.