Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Довиждане — отвърна приемчикът. — Следващият, моля!

Жената — тя се казваше Светлана — се отправи както винаги към станцията на метрото. По план тя разполагаше с достатъчно време и затова вървеше, без да бърза, готова да се справи с трудностите, ако възникнат. Както винаги, московските улици бяха пълни със забързани, никога неусмихващи се хора, много от които поглеждаха със завист нейното вносно палто. Светлана имаше немалко английски дрехи, донесени от чужбина, където често пътуваше в командировка, което съставляваше част от нейната работа в Госплан, една съветска институция, занимаваща се с планирането на икономиката. Тя бе завербувана в Англия от британската тайна разузнавателна служба. Нейните услуги се ползваха при предаване на информация от КАРДИНАЛА, тъй като ЦРУ нямаше много свои агенти, и й възлагаха предаването на сведения само в средната част на веригата и никога по нейните краища. Освен това тя предаваше на Запада своя информация, която не представляваше особен интерес и нейните редки услуги като куриер бяха много по-полезни от сведенията й в областта на икономиката, с които тя се гордееше. Служителите от британското разузнаване, под чието ръководство работеше тя, не й го казваха, разбира се. Всеки шпионин счита, че той — или тя — разполага с жизненоважна за Запада информация. Това правеше играта по-интересна и въпреки идеологическите (или други) мотиви шпионите разглеждаха своята дейност като изключително важна игра, тъй като, занимавайки се с нея, те си представяха, че водят за носа най-могъщите институции в собствените си страни. Светлана изпитваше истинско удоволствие да се занимава с крайно опасни неща, без да осъзнава какво точно я кара да прави това. Освен това тя смяташе, че баща й, заемащ много високо положение в партийната йерархия — той беше един от най-влиятелните членове на Централния комитет, — ще може да я защити, ако възникне такава необходимост. В края на краищата нали благодарение на влиянието му й разрешаваха да пътува на Запад два или три пъти в годината. Според Светлана баща й беше надут и високомерен човек, но тя бе неговото единствено дете и майка на единствения внук, и целият му живот се въртеше около нея.

Светлана слезе на станцията „Кузнецки мост“ в един момент, когато влакът бе току-що заминал от перона. Винаги е трудно да разчетеш точно времето. В най-натоварените часове влаковете в московското метро минават през всеки тридесет секунди. Светлана погледна часовника си и констатира, че отново е съгласувала идеално пристигането си. Човекът, на когото тя трябваше да предаде касетката, щеше да пристигне със следващия влак. Тя тръгна по перона и стигна до мястото, където щеше да се установи предната врата на втория вагон на влака, така че първа да скочи вътре. За това й помогнаха дрехите. Често я вземаха за чужденка, а московчани се отнасяха към чужденците с такова уважение, сякаш пред себе си виждат някой аристократ или тежко болен. Не й се наложи да чака много. Скоро се чу шумът на приближаващия се влак. Главите на хората, стоящи на перона, както винаги, се обърнаха да видят ярките светлини на предния вагон и сводестата зала на станцията се изпълни с пронизителния писък на спирачките. Вратите се отвориха и от вагона се изсипа потокът от пътници. После Светлана влезе вътре и направи няколко крачки към задната част на вагона. Там тя вдигна ръка и се хвана за металическата дръжка над главите — седалките бяха заети и нито един от мъжете дори и не помисли да й отстъпи място — и се обърна с лице по посока на движението на влака. Лявата й ръка — без ръкавица — беше в джоба на палтото.

Светлана нито веднъж не бе зърнала лицето на мъжа, с когото се срещаше, но знаеше, че той я е виждал. Какъвто и да бе той, стройната фигура на Светлана му харесваше. Тя се досещаше за това по неговия знак за разпознаване. В навалицата на претъпкания вагон изпод вестник „Известия“ се появяваше мъжка ръка и гладеше лявото й бедро, а този път тя за миг се спря и лекичко го стисна… Това бе нещо ново и Светлана с усилие на волята издържа на изкушението да погледне мъжа. А дали е добър любовник, помисли си тя. Тя нямаше нищо против да има още един. Бившият й мъж бе един такъв… не. По-добре беше да не поглежда, така е по-романтично, някак си по в руски стил — да мислиш за мъжа, чието лице никога не си виждала, ала който те намира за красива и желана. Светлана притискаше касетата между палеца и показалеца, очаквайки момента, когато след две минути влакът щеше да спре на станцията „Пушкинска“. Очите й бяха притворени, а на устните й заигра едва забележима усмивка. Тя си представяше и мечтаеше за външността и мъжките достойнства на агента за връзка, чиято ръка бе погалила бедрото й. Подобна сцена щеше да хвърли в ужас нейния оперативен ръководител от британското разузнаване, но самата Светлана не даваше никакви външни признаци на вълнение.