Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Варвари! — каза майорът от КГБ с негодувание. — Да свалят един невъоръжен пътнически самолет! — Той погледна встрани. „Лоялните“ афганистански войници — ето едно прекалено оптимистично определение за тях, помисли той — прибираха телата и останките в гумени чували, които щяха да бъдат отправени с хеликоптер към Газни и оттам — в Москва за разпознаване. — А ако са отмъкнали със себе си тялото на моя офицер?

— В такъв случай никога няма да го намерим. Има вероятност, разбира се, но съвсем малка. Само да видим някъде кръжащи лешояди — веднага ще изпратим към това място вертолет, но… — Капитанът поклати глава. — Най-вероятно, другарю майор, е да сте прибрали тялото и ще бъде нужно малко време, за да се потвърди това.

— Нещастен човек. Той дори не е оперативен работник — работел в щаба. А и районът не бил негов. Просто офицерът, който отговарял за тази територия, влязъл в болница с възпален пикочен мехур и ето че той се нагърбил с допълнителни отговорности.

— А къде е неговата месторабота?

— В Таджикистан. Мисля, че се е натоварил с допълнителна работа, за да се откъсне от личните проблеми.

— Как се чувстваш, руснако? — попита Стрелеца пленника.

Муджахидините не можеха да осигурят на ранения никаква медицинска помощ. Най-близката група от медицински работници — френски лекари и милосърдни сестри — се намираха в една пещера, недалече от Хазан-Хел. Сега натам тръгваха ранените афганистанци, които бяха в състояние да се придвижат. Що се отнася до тежко ранените… на тях с нищо не можеха да помогнат. Партизаните разполагаха с достатъчен запас от болкоуспокояващи лекарства, включително и морфин швейцарско производство, с който инжектираха умиращите, за да облекчат страданията им. В някои случаи морфинът облекчаваше тяхното преминаване към оня свят. Обаче тези, за които имаше надежда да оздравеят, ги полагаха на носилки и ги носеха на юг, към пакистанската граница. Ранените, които успяваха да издържат един преход от деветдесет километра, получаваха истинска медицинска помощ в нещо, приличащо на болница, близо до изоставения сега аеродрум в Мирам-Шах. Стрелеца водеше натам своята група. Той съумя да убеди партизаните, че заловеният руснак е по-полезен жив, отколкото мъртъв, и че американците добре ще ги възнаградят за офицера от руската тайна полиция и за неговите документи. Единствен главатарят на племето можеше успешно да се пребори с такива доводи, ала той бе загинал по време на боя.

Кой би могъл да каже, гледайки в ледените му очи и слушайки неговите хладни слова, че за първи път от три години в сърцето му ще се намери място за жалост. Даже самият той се удивляваше. Защо в главата му бяха дошли такива мисли? Не беше ли такава волята на Аллаха? Иначе не може да бъде, реши той. Та кой друг можеше да ми попречи да убия руснака?

— Боли — чу се най-накрая шепотът на ранения, обаче милосърдието на Стрелеца не се разпростря тъй надалеко. Муджахидините носеха морфин само за своите ранени. Убедил се, че никой не го наблюдава, Стрелеца подаде на руснака снимката на неговите близки. За миг очите му добиха по-мек израз. Капитанът погледна афганистанеца с удивление, което надви даже болката. Със здравата ръка той пое снимката и я притисна до гърдите. По лицето му се изписа благодарност, примесена с изумление. Какво по-лошо вече можеше да се случи с него, премина мисълта му през облака на отново нахлуващата болка, освен да се присъедини към детето си, където и да се намираше то. Афганистанците вече не можеха да му причинят по-големи страдания от тези, които бе преживял и духом, и телом. Капитанът достигна до този миг, когато болката се превръща в наркотик, а агонията става позната, дори приятна. Той бе слушал, че такива неща са възможни, ала не вярваше…

Той все още не можеше да мисли достатъчно ясно. Намирайки се в трескаво състояние, с помрачено съзнание, капитанът не можеше да разбере защо остана жив. В Москва бе чул достатъчно истории за това как афганистанците се отнасят към военнопленниците… Не ти ли стигаха своите задължения, че тръгна да изпълняваш чужди по собствено желание. Сега той мислеше за предстоящата си участ и за нещастията, които сам си навлече.

Не бива да умираш, Валерий, ти трябва да живееш. Имаш жена, тя вече е достатъчно изстрадала, помисли си той. Дори сега мъката й е голяма… Мисълта му изчезна сякаш по собствена воля. Капитанът пъхна снимката в джоба на куртката си и се предаде на сгъстяващия се мрак, губейки съзнание, докато тялото му се бореше за живот. Той дойде на себе си едва когато го превързаха към една дъска и го положиха на някаква количка. Стрелеца поведе групата по-нататък.