Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Михаил Семьонович се събуди от звуците на битка, които отекваха в главата му. На улицата беше все още тъмно — до разсъмването оставаше немалко време — и първото нещо, което хрумна на стария полковник, бе да отиде в тоалетната, да си наплиска лицето със студена вода и да глътне три аспирина: Тъй и направи. Тялото му се разтрепери от пристъпите на гаденето — ала изкара само някаква жълтеникава течност. После Михаил Семьонович се изправи пред огледалото, за да разбере как се бе отразило предателството върху физиономията на един Герой на Съветския съюз. Той, разбира се, не можеше — не искаше — да спре, но… погледни, Миша, на какво си заприличал. Някогашните светлосини очи бяха станали червени и безжизнени, руменото лице — мъртвешки сиво, надиплената кожа висеше надолу, а посивялата четина по бузите скриваше чертите на едно лице, което някога считаха за красиво. Той протегна дясната си ръка — втвърдената тъкан около белезите приличаше на пластмаса. Е, нищо не може да се направи, помисли си той. Михаил Семьонович си изплакна устата и тръгна към кухнята, за да си приготви кафе.

Поне разполагаше с хубаво кафе, купено в един магазин, до който имаше достъп само номенклатурата, и го приготвяше в кафеварка. Старецът се замисли дали не е по-добре първо да закуси нещо, после реши да се ограничи с кафе. Винаги можеше да хапне хляб в кабинета си. След три минути кафето беше готово. Той изпи една чашка, без да обръща внимание на това, че горещата течност му пареше по устата и гърлото; после вдигна слушалката на телефона и извика кола и макар че не каза дали се кани да ходи на баня, сержантът, стоящ от другата страна на линията в автобазата на Министерството на отбраната, се досети.

След двадесет минути Михаил Семьонович се появи на улицата. Очите му засълзиха и той болезнено премигваше от студения северозападен вятър, който със силни тласъци се опитваше да го върне обратно във входа. Шофьорът сержант за малко не изтича до полковника, за да го подкрепи, но Филитов се приведе лекичко, за да се бори успешно с невидимата ръка на природата, която го задържаше, и се вмъкна в колата си така, сякаш преди боя се вмъква в своя стар Т-34.

— За банята ли, другарю полковник? — попита шофьорът, след като зае мястото си отпред.

— Ти продаде ли водката, която ти дадох?

— Разбира се, другарю полковник — отговори младият сержант.

— Браво. Това къде е по-здравословно, отколкото да пиеш. Карай към банята и по-бързо — с престорена строгост каза полковникът. — Може би все пак ще остана жив.

— Ако немците не са сполучили да ви убият, другарю полковник, съмнявам се, че няколко капки хубава руска водка могат да ви навредят — весело каза шофьорът.

Михаил Семьонович се засмя и даже острата болка в главата възприемаше вече с чувство за хумор. Сержантът и по външност приличаше на ефрейтор Романов.

— Искали ли сте да станете офицер?

— Не, благодаря, другарю полковник, надявам се да завърша университета. Баща ми е химик и ми се ще да вървя по неговия път.

— Баща ви има късмет, сержант. Е, да тръгваме. След десет минути автомобилът се спря пред Сандуновските бани. Сержантът отвори вратата на полковника, после откара колата на едно място, където паркирането бе забранено, но оттам се виждаше изходът. Той запуши цигара и отвори една книга. Такава служба му харесваше, беше много по-добре, отколкото да гази до колене в калта в състава на мотострелкова рота. Той погледна часовника си. Старецът щеше да излезе от банята след около един час. Нещастен човек, помисли си шофьорът, толкова е самотен. Защо е сполетяла такава участ един герой от войната?

Вътре в банята процедурата бе толкова твърдо установена, че старият полковник можеше да възпроизведе всичко и насън. Като се съблече, той грабна една кърпа, джапанки и брезова метличка и се отправи към парното отделение. Днес той се появи по-рано, отколкото обикновено и редовните посетители още ги нямаше. Толкова по-добре, помисли си той. Наплиска с вода нагорещените тухли, седна на пейката и се зае търпеливо да чака парата да прогони махмурлука от цепещата го глава. В разни ъгли на парното отделение се намираха още трима клиенти. Той различи двама, но те не бяха негови познати, а за разговори никой нямаше настроение. Това устройваше Михаил Семьонович. Той изпитваше болка само от мърдане на устните, камо ли да говори, а аспиринът някак си закъсняваше да прояви своето действие.

Изминаха още петнадесет минути и пот на ручеи започна да се стича по бялото тяло на Филитов. После вратата се отвори, той вдигна глава и видя теляка; чу обичайната покана за водка — никой не изрази желание, — а също съобщение относно възможността да се ползва басейна. От устата на един служител в банята тези слова звучаха съвсем обикновено, но тяхното скрито значение беше по-друго: „Всичко е наред. Готов съм за приемането на материала.“ Вместо отговор с подчертано провлечено движение, привично за възрастните хора, Филитов си изтри потта от веждите. Това означаваше: „Сега.“ Телякът излезе. Михаил Семьонович започна бавно да брои до триста. Когато стигна до двеста петдесет и седем, един от „съратниците“ алкохолици стана и се запъти навън. Полковникът забеляза това, но не прояви никакво безпокойство. Той имаше прекалено голяма практика. Като преброи до триста, стана, с усилие раздвижи коленните си стави и тихомълком излезе от парното отделение.