Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

В съблекалнята въздухът беше много по-студен, но Михаил Семьонович тутакси видя, че вторият мъж още не си е отишъл. Той стоеше и разговаряше за нещо с теляка. Филитов търпеливо зачака кога най-сетне телякът ще му обърне внимание. Най-накрая младежът го забеляза и тръгна към него. Полковникът направи няколко крачки напред, спъна се в една избита плочка и за малко не падна. Инстинктивно той протегна здравата си ръка. Телякът го хвана или поне се опита да го хване. Брезовата метличка падна на пода.

Младежът моментално вдигна клонките и помогна на Михаил Семьонович да стане. След няколко секунди той го снабди с нова хавлия за душа и го отпрати към скамейката.

— Натъртихте ли се, другарю? — чу се глас от другия край.

— Не. Благодаря. Стари колене, пък и този разбит под. Няма кой да се сети да го ремонтира.

— А би трябвало. Да тръгваме, аз ще ви придружа до душа — предложи мъжът. Около четиридесетгодишен, той с нищо не се отличаваше от другите посетители с изключение на зачервените очи. Още един пияница, веднага го определи Филитов. — Значи сте участвали във войната?

— Да, бях в бронетанковите войски. Последният снаряд от един немски танк ме улучи, но аз също му дадох да разбере — там, на Курската дъга.

— Баща ми също е воювал там. Служил е в Седма гвардейска армия под командването на Конев.

— Аз бях на другия фланг — Втора танкова армия, при Константин Рокосовски. Това беше последният ми бой.

— Сега разбрах защо, другарю…

— Филитов, Михаил Семьонович, полковник от бронетанковите войски.

— Аз се казвам Клементий Владимирович Ватутин. Но не съм герой от войната. Много се радвам, че се запознахме, другарю полковник.

— Приятно ми е, когато проявяват уважение към един стар войник.

Бащата на Ватутин действително бе участвал в Курската битка, но в качеството на началник на политотдела. Той бе излязъл в оставка като подполковник от НКВД и синът, тръгнал по стъпките на баща си, служеше в същата институция, но сега преименувана в КГБ.

След двадесет минути полковникът пътуваше към службата, докато телякът се измъкна през задната врата и скоро се озова в ателието за химическо чистене. Наложи се да извикат приемника от машинния цех, където той смазваше една помпа. За да се осигури елементарна безопасност, мъжът, който взе от ръцете на теляка касетата, не биваше да знае нито името му, нито мястото, където работи. Той пъхна касетката в джоба си, подаде три половинлитрови бутилки водка на теляка и се върна към своите задължения. В такива дни сърцето му винаги ускоряваше своя ритъм. Приемникът изпитваше задоволство от факта, че неговото прикритие, скриващо истинската му служба като агент на американското разузнаване, му носеше немалко пари. Тайната търговия със спиртни напитки му осигуряваше добър доход в „сертификатни рубли“, с които можеше да купи западни стоки и отлични продукти във валутните магазини. От друга страна, колко приятни емоции има при изпълнението на всяка задача, помисли си той. Приемчикът се приближи към мивката и започна да си чисти ръцете от маслото. Ето вече от шест месеца той осигуряваше връзка по тази линия, макар да не знаеше, че тази дейност приближава към своя край. Него пак щяха да го използват за предаване на информация — но тя вече нямаше да постъпва от КАРДИНАЛА. Скоро и телякът щеше да си потърси друга работа и тъй цялата тази верига, състояща се от безлични агенти, предстоеше да изчезне, за да остане неуловима дори за непреклонните разузнавачи от Второ главно управление на КГБ. Такива бяха плановете.

След петнадесет минути една постоянна клиентка влезе в химическото чистене, носейки в ръка едно от английските си палта. Както винаги, тя помоли да се отнесат особено внимателно към нейната дреха, а приемникът по навик кимна с глава и й обясни, че това е най-доброто химическо чистене в целия Съветски съюз. Наистина той не разполагаше с печатни бланки и му се налагаше да пише квитанция на ръка в три екземпляра под индиго. Един екземпляр той прикачи с карфица към палтото, другият сложи в малка кутия, третия… Но най-напред приемчикът провери дали жената не е оставила нещо в джобовете.

— Гражданко, забравили сте дребни пари. Много благодаря, но подаръци не желая. — Той й върна няколко монети, квитанцията и още нещо. Тук никой не поглеждаше в джобовете. Стана тъй просто, също като на Запад.

— О, вие наистина сте честен човек — произнесе жената с някаква странна официалност, възприета в Съветския съюз. — Довиждане.