Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Разговорите в апартамента следваше да се водят с голямо внимание, като внимателно се подбират думите. Във всяка стая, във всяко жилище, заето от американци, имаше повече микрофони, отколкото мравки в мравуняка, обаче с течение на времето Ед и Мери Пат бяха свикнали с подслушването в дома им и даже се шегуваха с него. След като влезе в коридора и си закачи палтото, Ед целуна жена си и я погъделичка по ухото. Тя захихика, разбирайки скрития смисъл на този жест, макар че и двамата бяха смъртно уморени от постоянното напрежение, което съпътстваше изпълнението на техните задачи. Още няколко месеца, и щяха да отпътуват завинаги, тъй че им оставаше да изтърпят още малко.

— Как мина приемът? — попита Мери Пат ей така, заради вездесъщите микрофони.

— Както винаги — скучен боклук — прозвуча стандартният отговор, който се записваше.

Беатрис Тосиг не написа доклад, макар че нещата, които Канди се изтърва да каже, й се струваха важни. Беатрис имаше достъп почти до всичко, което ставаше в Националната лаборатория в Лос Аламос, но никой не й бе казал нищо за непланирани изпитания и макар че се извършваше някаква работа, свързана със Стратегическата отбранителна инициатива, в Япония и Европа, участието на Грегъри в качеството си на тълкувател в тази дейност не бе необходимо. Следователно изпитанието бе проведено в Русия и ако поради това са извикали тази мижитурка във Вашингтон — тя си спомни, че той е оставил колата си пред лабораторията, — това означава, че за него са изпратили хеликоптер. Иначе не може да бъде, заминаването е било свързано с нещо много важно. Доктор Тосиг не обичаше Грегъри, ала ни най-малко не се съмняваше в неговия интелект. Интересно, помисли си тя, какво ли е било това изпитание, но Беа нямаше достъп до информацията, отнасяща се до руснаците, и по тази причина трябваше да дисциплинира любопитството си. Тези неща, с които тя се занимаваше, бяха опасни.

Но нима това не прави живота по-интересен? На лицето й се появи усмивка.

— Трима липсват. — След като афганистанците бяха минали, руснаците оглеждаха всяка отломка от сваления Ан-26. Думите принадлежаха на един майор от КГБ. Досега не му се бе случвало да прави оглед на местопроизшествие и само благодарение на студения вятър, който духаше право в лицето му, той съумя да задържи изядената рано сутринта закуска.

— Единият ваш ли е? — Пехотният капитан от Съветската армия, доскоро служил като съветник при командира на батальон от афганистанската марионетна армия, се огледа настрана, за да провери дали войниците му охраняват надеждно района, където бе паднал самолетът. Със стомаха му всичко бе наред. Опитът да разпорят корема на намиращия се с него афганистански приятел беше най-големият шок в живота му и капитанът се тревожеше дали той ще издържи спешната операция.

— Да, още не можем да го намерим. — Корпусът на самолета се бе разпаднал на няколко части. Пътниците, намиращи се в предната част, били залети с авиационно гориво, тъй че опознаването им беше невъзможно. И все пак войниците събраха останките на почти всички пътници. На всички с изключение на трима; и сега на съдебномедицинските експерти предстоеше да определят кои са загинали и кои са безследно изчезнали. Обикновено към жертвите на авиокатастрофите не се отнасяха с такова внимание — формално сваленият Ан-26 принадлежеше по-скоро към „Аерофлот“, отколкото към ВВС — обаче за идентифицирането на телата положиха максимални усилия. Изчезналият капитан бе служител в Девето управление на КГБ и извършвал инспекционна обиколка в този район, проверявайки личния състав и охраната на определени секретни обекти. В него се намирали секретни документи от особена важност, но което бе още по-тревожно: капитанът познавал много сътрудници на КГБ и нещата, с които те се занимават. Предполагаше се, че документите, които той е носил, са били унищожени от пожара — бяха намерени остатъци от изпепелени куфарчета, — но докато не се потвърдеше смъртта на самия капитан, в Центъра, в Москва, нямаше да са доволни.

— Оставил е семейство — по-точно вдовица. Синът му е починал преди един месец, доколкото ми е известно. От някакъв вид рак — тихо забеляза майорът от КГБ.

— Надявам се, че за жена му ще се погрижат както подобава.

— Да, при нас съществува отдел, който се занимава с такива неща. А дали не са го отмъкнали със себе си?

— Трудно ми е да кажа. Сигурни сме само, че са били тук. Афганистанците винаги ограбват свалените самолети, стремейки се да намерят оръжие. А пък документите? — Капитанът вдигна рамене. — Ами ние воюваме с неграмотни диваци, другарю майор. Съмнявам се, че могат да проявяват интерес към каквито и да било документи. Могли са да познаят по униформата, че е офицер от КГБ и да са го изнесли, за да го обезобразят. Даже си нямате представа какво правят с пленниците.