Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Да, така е. Струва ми се, че е по силите ни. Знаете ли, господин Алън, вашите задачи не се отличават тъй много от нашите. Вие желаете да се избавите от ядрените бойни глави — и ние също. Може би ще сме в състояние да ви помогнем.

Точно в целта, помисли си Райън, като побърза да прикрие усмивката си. На вратата се чу едва доловимо почукване. Президентът погледна часовника си.

— Налага се да приключим. Трябва да обсъдя с министъра на правосъдието въпроси, свързани с борбата против наркотиците. Благодаря на всички за плодотворното обсъждане. — Той за последен път погледна снимката на Душанбе и стана. Другите последваха примера му и излязоха един след друг през вратата, скрита в бялата, гладко измазана стена.

— Добре му го каза, браво — тихо забеляза Райън, като се обърна към Грегъри.

Канди Лонг се приближи към автомобила, който я чакаше пред дома й. Зад волана седеше една нейна приятелка, с която тя бе учила в Колумбийския университет — доктор Беатрис Тосиг, също занимаваща се с оптическа физика. Те дружаха още от студентската скамейка. Беатрис беше по-наперена от Канди. Тя смело караше „Нисан 300Z“, спортен модел, и можеше да докаже това с достатъчно глоби за нарушаване правилата на уличното движение. Колата напълно хармонираше с нейните дрехи, прическа и особено с наглото й отношение към мъжете, които разиграваше като кукли.

— Добро утро, Беа. — Канди Лонг се вмъкна в колата и пристегна колана още преди да е хлопнала вратата. При пътуване с Беатрис това бе просто наложително — макар че шофьорката демонстративно не слагаше колан.

— Лошо ли спа, Канди? — В това утро Беатрис носеше строг, макар и не съвсем мъжка кройка костюм и копринен шал на врата. На доктор Лонг й беше трудно да разбере смисъла на всичко това: когато прекарваш цял ден в евтина бяла лабораторна престилка, кой се интересува какво има под нея, с изключение на Ал, разбира се, ала той също се интересуваше какво се крие под онова, което е под това… помисли си тя и се усмихна.

— Спя по-добре, когато той си е вкъщи.

— А къде замина?

— Във Вашингтон. — Канди широко се прозина. Ранното слънце хвърляше сянка на пътя пред автомобила.

— Какво ще прави? — Беатрис превключи скорост и колата стремително полетя нагоре по наклонената автострада. Канди усети как я пристегна обезопасителният колан. Защо приятелката й смяташе за нужно да кара по тоя начин. Това съвсем не е „Гран при — Монако“.

— Той каза, че някой е провел изпитания и сега трябва да обяснява на някого подробностите.

— Хъм… — Беатрис погледна в огледалото за задно виждане и продължи да гони на трета скорост, когато се шмугна в оживения транспортен поток на пиковите часове. Майсторски избра момента и се напъха в едно пространство, само три метра по-дълго от нейния „Нисан“. Отзад се чу раздразненият клаксон на шофьора, когото тя засече. Беатрис само се усмихна. Същевременно тази част от мозъка й, която не бе заета с управлението на автомобила, забеляза, че изпитанието, за което бе говорил Ал, не е било проведено в Америка. Там не се провеждат толкова изпитания, че да са необходими обясненията на тази дребна мижитурка. Беа не разбираше какво интересно е намерила Канди в Ал Грегъри. Любовта, говореше си тя наум, е сляпа, а също глуха и глупава. В случая е глупава. Бедната простодушна Канди Лонг, тя би могла да си намери къде по-привлекателен приятел — или приятелка. Ех, само ако се бе удало на Беа да поживее с Канди в една стая в студентското общежитие… само ако имаше начин, тя щеше да й даде да разбере… — Кога се завръща Ал?

— Може би довечера. Той обеща да позвъни. Ще си тръгна с неговата кола. Той я остави пред лабораторията.

— Не забравяй, преди да седнеш в колата, да сложиш кърпа на седалката — захихика Тосиг. Грегъри караше „Шевиситейшън“. Именно такъв автомобил подхожда на тая мижитурка. Колата беше задръстена с целофанови опаковки от сандвичи, а Грегъри я миеше един път в годината, независимо колко мръсна беше. Беатрис се опита да си представи как се държи той в леглото, но бързо пропъди тази мисъл. Само не тъй рано, не веднага след като се е събудила. Мисълта, че приятелката й живее с такъв мъж, я накара да усети тръпки. Канди е толкова наивна, толкова наивна… толкова глупава за някои неща. Макар че може би ще се опомни… Все пак има надежда.

— Как върви работата с твоето диамантено огледало?

— Проектът „УРНМИТ“? Ще почакаме още една година и тогава ще разберем нещо по-определено. Жалко, че вече не работиш в моята група — забеляза доктор Лонг.