Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Студеният въздух му напомни за жестоката действителност, ала слънцето вече бе изгряло, а небето — безукорно чисто и синьо. Той зави надясно и тръгна по напречна улица навътре в квартала към една канализационна решетка, която възнамеряваше да използва. До този момент цигарата щеше да бъде изпушена — това бе друг номер, който той бе разучил. Сега бе нужно само да издърпа филма от касетката и да го освети на слънцето… По дяволите! Той свали втората ръкавица и потри ръце; после зацепи филма с нокти, за да го извади. Най-накрая! Смачка филма, пъхна касетата обратно в джоба и…

— Момент, другарю! — Гласът му е твърде силен за човек на неговата възраст, помисли куриерът за мъжа, който го заговори, а кафявите му очи са по-живи от огън. Една здрава ръка стисна дланта на агента-свръзка, а друга бръкна в джоба му. — Искам да видя какво има в ръката ви.

— Кой сте вие и какво искате от мене? — произнесе куриерът възмутено.

С рязко движение дясната ръка на непознатия се насочи към джоба.

— Аз съм човекът, който ще ви застреля тук, точно на улицата, ако не ми покажете какво държите в ръката си. Казвам се Борис Чурбанов и съм майор от КГБ. — Чурбанов веднага разбра, че го очаква повишение. Гледайки израза по лицето на сивокосия мъж, Борис имаше основание да предположи, че е вече станал полковник.

След десет минути Фоли се прибра в кабинета си. Веднага изпрати един от своите хора — по-точно една жена — да провери дали е оставен знак, че куриерът се е освободил успешно от касетата. Той все още се надяваше, че страховете му ще се окажат напразни, че е проявил излишна предпазливост, че мъжът, който тъй забързано скочи във вагона, е просто служител, боящ се да не закъснее за работа. Но… лицето на този мъж изглеждаше като на професионалист. Фоли не можеше да каже защо, но сега не се съмняваше, че е бил именно такъв. Той облегна ръцете си на стола и няколко минути ги гледа, като обмисляше ситуацията.

— Къде сбърках? — запита се той. Фоли бе получил добра подготовка, бяха го научили да анализира действията си стъпка по стъпка, за да открива недостатъци и грешки. Може би са ни следили? Да, разбира се, той често забелязваше след себе си „опашка“, подобно на всички американци, работещи в посолството. Обикновено подир него тръгваше мъж, когото мислено бе кръстил „Джордж“. Ала „Джордж“ не се появяваше прекалено често. Руснаците в нищо не подозираха Фоли — сигурен бе. Една мисъл ненадейно го стресна: когато се занимаваш с разузнавателна дейност, увереността в това, което ти е угодно, е най-верният път към катастрофата. Ето защо той никога не нарушаваше професионалните навици, никога не се отклоняваше от нормите на поведение, установени по време на подготовката в лагера „Пиъри“, разположен на река Йорк във Вирджиния — правила, които се прилагаха в целия свят.

И така, това, което следваше да направи, бе предопределено. Фоли отиде в центъра за връзка и изпрати телекс в Мъгливото дъно. Съобщението беше адресирано до една пощенска кутия, в която постъпваха новини с необикновено съдържание. Не мина и минута след неговото получаване, и дежурният офицер потегли от Ленгли към Държавния департамент за текста. На пръв поглед формулировката на телекса звучеше доста невинно: „НЕПРИЯТНОСТИ ПО ЛИНИЯТА НА КАРДИНАЛА. СЛЕДВА ПЪЛНА ИНФОРМАЦИЯ.“

Не го откараха на площад „Дзержински“. Щабквартирата на КГБ, служила в течение на дълго време за затвор, тюрма за всички, които попадаха там, сега се бе превърнала в служебна сграда, тъй като в пълно съответствие със закона на Паркинсън администрацията се разширяваше, докато не зае цялото свободно място. Сега следствието се провеждаше в Лефортовския затвор, недалече от кино „Спътник“. Там имаше достатъчно места.

Намираше се сам в една стая, чиято мебелировка се състоеше от маса и три стола. На куриера даже и през ума не му мина да оказва съпротива, дори и сега не разбираше, че ако бе хукнал да бяга или бе опитал да се съпротивлява на мъжа, който го арестува, може би щеше да се скрие и да остане на свобода. Не че майор Чурбанов е имал оръжие — в действителност нямаше, — а просто руснаците, не знаещи какво означава свободата, често не си представят, че е възможно да се борят активно за нея. Агентът-връзка съзря края на живота и прие ситуацията с фатализъм. Не че бе лишен от чувство на страх, но се боеше само от това, което предстоеше. Нима е възможно да се боря със съдбата, каза си той.

— И така, Чурбанов, какъв е случаят? — запита капитанът от Второ главно управление на КГБ — един офицер на около тридесет години.