Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Е, хайде де! Никой не е чак толкова…

— Майоре, ще дойде ден, когато ще ви се наложи да излезете от лабораторията, и тогава ще разберете колко гаден е светът. Преди пет години направиха опит да убият жена ми и детето. Убийците трябвало да прелетят пет хиляди километра, за да извършат такъв опит, но това не ги спряло.

— Аха. Значи вие сте именно този, който…

— Стара история, майоре. — На Джак му бе омръзнало да разказва за случилото се.

— Как стана така? Имам предвид, вие участвахте ли в боя, стреляха ли по вас?…

— Мога да ви уверя, че тогава хич не ми беше забавно. — Джак за малко не се разсмя от избора на думата. — Трябваше да действам. Това е всичко. Или ти убиваш врага, или той те убива. Ако имаш късмет — запазваш самообладание, докато не свърши опасността.

— Тогава в лабораторията казахте, че сте служили в морската пехота…

— Да. Това е някак си от полза. Поне се опитваха понякога да ме научат на нещо. — По това време ти още си ходил на училище, помисли си Джак, но не го произнесе гласно. Стига приказки. — На вас случвало ли ви се е да се срещнете с президент?

— Не, сър.

— Наричайте ме Джак, става, нали? Президентът не е лош човек, умее да слуша и да задава разумни въпроси. Нека да не ви заблуждава сънливият му вид. Струва ми се, че постъпва така, за да избудалка политиците.

— А те лесно ли се будалкат?

Джак се разсмя.

— Някои — да. На срещата при президента ще присъства ръководителят на делегацията за преговорите по ограничаване на въоръженията чичо Ърни, Ърнест Алън. Професионален дипломат от старата школа. Завършил образованието си в Дартмут и Йейлския университет. Наистина е умен.

— Аха, този, който смята да продаде на безценица работата ми? За какво е нужен той на президента?

— Ърни знае как да води преговорите с руснаците. Той е истински професионалист. Не допуска личните чувства да пречат на работата. Откровено казана, аз имам представа какво мисли той по всички тези въпроси. Разбирате ли, това прилича на отношенията с лекарите. Хирургът съвсем не е задължен да изпитва към вас топли чувства — той просто ви лекува. Що се отнася до господин Алън, той знае, че трябва да стои и да слуша всички тези глупости, свързани с преговорите. Никога не са ви учили на тези работи, нали? — Джак поклати глава и се усмихна, гледайки летящите край него коли. — На всички някак си им се струва, че преговорите крият в себе си нещо интересно, сензационно. Това е далече от истината. Уверявам ви, че никога не съм видял нещо по-скучно. Двете страни говорят едно и също с часове. Те повтарят своите гледища през петнадесет или двадесет минути, цял ден, много дни наред. После мине седмица; тази или другата страна внесе мъничко изменение и го повтаря с часове. Така продължава със седмици, месеци, даже години. Ала чичо Ърни е твърде вещ в тези дела. Това му харесва. Лично на мен след една седмица такава работа ще ми дойде наум да започна война, за да свърша преговорите. Това е пак в рамките на шегата — да не го изтърсите пред някого. Да наблюдаваш този процес не е по-интересно от това да гледаш как съхне боята на стена — всичко е скучно и уморително, но затова пък е важно и далеч не всеки е в състояние да се справи. Ърни е сух и раздразнителен старец, но превъзходно разбира работата си и винаги постига успех.

— Генерал Паркс твърди, че той иска да ни лиши от работа.

— По дяволите, майоре, сам поговорете с Алън. Можете да го попитате за това. И за мен би било интересно да узная как ще завършат преговорите. — Джак направи завой, като излезе на авеню „Пенсилвания“, следвайки лимузината, в която пътуваше директорът на ЦРУ След пет минути Райън и Грегъри стояха в приемната на западното крило на Белия дом под копието на знаменитата картина „Джордж Вашингтон преминава през Делауеър“, докато съдията Мур беседваше с Джефри Пелт, съветник на президента по националната сигурност. По това време президентът завършваше съвещание с министъра на търговията. Най-накрая се появи един агент на секретната служба и ги поведе по коридора.

— Добре дошъл отново, Джак! — Президентът се приближи към Райън и му стисна ръката. — А вие трябва да сте… явно не греша, вие сте този знаменит майор Грегъри.

— Да, сър. — Нещо сякаш заседна в гърлото на Грегъри и се наложи да се изкашля, за да го прочисти. — Тъй вярно, господин президент, аз действително съм майор Грегъри.

— Чувствайте се като у дома и седнете. Желаете ли кафе? — Той направи жест, посочвайки подноса, стоящ върху една масичка в ъгъла на кабинета. Грегъри ококори очи от изненада, когато президентът му наля една чашка. Райън с мъка сподави усмивката си. Човекът, съумял да придаде на президентството могъществото на императорската власт — както и да го наричаха, — беше направо гениален, когато трябваше да накара гостите да се чувстват непринудено. Или се старае, побърза да се поправи Джак. Обичайната чаша кафе често ги заставяше да се чувстват съвсем неловко и това може би също не беше случайно. — Аз много съм слушал за вас и вашата работа. Генералът уверява, че вие сте неговата най-ярка звезда.