Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Филитов не се безпокоеше, че всяка една от страните може да разглежда своята система на противоракетна отбрана като главна причина на нанасяне на първия удар. В една критическа ситуация обаче съществуването на противоракетна отбрана би намалило опасенията, които предотвратяват изстрелването — ако противникът няма такава защита. Следователно би било много по-добре, ако и двете страни имат ПРО. Това ще направи възможността за нанасяне на първи удар много по-малко вероятна и светът ще стане по-безопасно място. Да се попречи на създаването на отбранителни системи сега е невъзможно. Това е все едно да се бориш с вятърни мелници. На стария воин от все сърце му се искаше най-сетне да бъдат неутрализирани междуконтиненталните ракети, носещи такива разрушения и тъй противоречащи на етиката на войната, така че смъртта отново да застига войника на бойното поле, там, където й е мястото…

Е и какво, помисли си той, ти си уморен и сега е прекалено късно за философстване. Филитов реши да завърши доклада, след като получи данните от окончателния отчет на Бондаренко. После щеше да го фотографира и да предаде филма на свръзката.

Стрелеца откри мястото, където бе паднал самолетът, малко преди разсъмване. С него бяха десет партизани и Абдул. Сега се налагаше да действат колкото се може по-бързо. Още неизгряло слънцето, и на мястото на катастрофата щяха да се появят руснаците. Стрелеца огледа мястото на катастрофата от една съседна могила. При падането и двете крила се откъснали, а корпусът продължил да се плъзга по полегатия склон, преобръщайки се и разбивайки се на части, от които сега се разпознаваха само опашните площи. Той не знаеше — и не можеше да знае, — че даже за това е било нужно необикновено майсторство на блестящия пилот, че само някакво чудо му е позволило до последния момент да запази контрол над практически неуправляемия самолет. Стрелеца даде знак на хората си и бързо се отправи към най-голямата част на фюзелажа. Там се разпореди да потърсят оръжие, после да съберат документите, всякакви документи. Самият той, съпроводен от Абдул, тръгна към това, което бе останало от опашката.

Както винаги, местопроизшествието изглеждаше противоречиво. Част от телата бяха разкъсани до неузнаваемост, докато други изглеждаха цели и смъртта бе настъпила в резултат на вътрешни травми. Тези тела сякаш спяха, унесени в някакъв странен покой. Те бяха започнали да се вкочанясват, ала не бяха замръзнали въпреки ниската температура. Стрелеца преброи шест трупа в опашната секция на самолета. Всички бяха руски офицери във военна униформа. Един от тях имаше пагони на капитан от КГБ. Коланите все още го придържаха към седалката. Около устните му бе избила розова пяна. Капитанът трябва да е поживял малко след катастрофата и е кашлял кръв, помисли си Стрелеца. Той обърна с ритник тялото и видя, че към лявата му ръка е прикрепено с верижка куфарче. Това беше многообещаващо. Стрелеца се наведе над тялото на капитана, за да разбере дали ще може да свали без особен труд белезницата, но, уви, надеждите му не се оправдаха. Повдигайки рамене, Стрелеца извади ножа си — налагаше се да отреже китката. Изви ръката по-удобно и допря острието… Ръката се дръпна и от пронизителния писък афганистанецът подскочи. Нима капитанът е все още жив? Стрелеца се наведе към тялото на руснака и кървава пяна плисна нагоре, когато тялото на капитана потрепна в спазмите на мъчителната кашлица. Сините очи на руснака бяха отворени, в тях се отразяваше шок и ужас от болката.

— Провери дали няма други живи — заповяда Стрелеца, обръщайки се към помощника си, после отново се извърна към офицера от КГБ и каза на пущу: — Здравей, руснако. — Той размаха камата си на няколко сантиметра от лицето му.

Капитанът отново се закашля. Сега той бе дошъл напълно в съзнание и изпитваше мъчителна болка. Стрелеца го обискира, но не намери оръжие. Когато ръцете на афганистанеца се докосваха до тялото на руския офицер, той се гърчеше в агония. Явно имаше счупени ребра, макар че крайниците му изглеждаха цели. Капитанът с мъка произнесе няколко думи. Стрелеца разбираше руски, ала не успя да схване какво говори раненият. Впрочем не беше трудно да се разбере — молбата на офицера беше очевидна, макар че на Стрелеца му беше необходима половин минута, за да се досети.

Не ме убивай…

Разбрал за какво го моли капитанът, Стрелеца продължи претърсването. Намери портфейла на офицера и разгледа съдържанието. Снимките, които откри афганистанецът, го накараха да си промени първоначалното намерение. Руснакът имаше съпруга — невисока, с тъмни коси и кръгло лице. Тя не изглеждаше красива, макар че притежаваше привлекателна усмивка. Това бе усмивка, предназначена за мъжа, когото тя обичаше — озарила лицето й със светлина по един особен начин, който Стрелеца някога познаваше. Все пак вниманието на афганистанеца привлякоха други две снимки. Руският капитан имаше и син. Първата снимка изглеждаше да е била направена доста отдавна — малко момче на около две години, с къдрава косичка и дяволита усмивка. Не бива да се мрази едно дете, дори ако то е син на офицер от КГБ. А ето че следващата снимка на момчето беше толкова странна, та сходството между тях едва се забелязваше. Косата му беше изчезнала, лицето с опъната кожа и прозрачно като страница от старинен Коран. Момченцето умираше. На колко ли години е било то? — помисли си Стрелеца. На три, може би на четири? Едно умиращо дете, на чието лице се изписваше усмивка на болка, любов и мъжество. Но защо Аллах излива гнева си върху малки деца? Стрелеца върна снимката на офицера.