Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Ядреното възпиране — това е предотвратяване на война под заплахата на взаимна катастрофа. Всъщност двете страни си казваха една на друга: ако вие избиете нашето беззащитно гражданско население, ние ще избием вашето. Отбраната бе престанала да служи за защита на собственото общество; тя се превръщаше в заплаха за безсмислено насилие над обществото на противника.

Михаил Семьонович се намръщи. Нито едно племе диваци някога не е формулирало такава мисъл, защото и най-дивите варвари са били прекалено цивилизовани за това. То се случи с най-цивилизовани нации в света, на които им хрумна или може би се натъкнаха на подобна идея. Макар че по мнението на много хора системата на възпирането оправдаваше своето съществуване, тя означаваше, че както Съветският съюз, така и Западът живееха под постоянната заплаха на оръжието, насочено право в гърдите им, при това — имащо няколко спусъка. Никой не считаше подобна ситуация за удовлетворителна, но руснаците намериха, както им се струваше, нелош изход от трудното положение, а именно: създадоха стратегически арсенал, който можеше в значителна степен да отслаби противника, ако това се наложи в резултат на възникване на световен конфликт. Разполагащи с възможност да унищожат значителна част от американския ядрен потенциал, руснаците се оказаха в по-изгодно положение: те можеха да диктуват условията на ядрената война и по класически образец те направиха първата крачка към победата. От съветска гледна точка отказът на Запада от това, че е възможна изобщо победа в ядрената война, стана първата стъпка към неговото поражение. Теоретиците от двете страни винаги са признавали незадоволителното естество на всички ядрени въпроси и затова, без да вдигат излишен шум, все пак се стараеха да го решат с други средства.

Още през петдесетте години и Америка, и Съветският съюз пристъпиха към изследвания в областта на противоракетната отбрана. Руснаците се занимаваха с тези неща в района на Сари Шаган, в западната част на Сибир. Една реално действаща съветска система за защита от ракетни удари бе почти разгърната в края на шестдесетте години, но появата на многоцелевите самонасочващи се бойни глави сведе до нула всички усилия през последните петнадесет години — при това за двете страни. Борбата между нападателното и отбранителното оръжие винаги клонеше в полза на първото.

Ала всичко това остана в миналото. Появата на лазерното оръжие и другите високоенергийни системи, управлявани от бързо действащи компютри, се превърна в качествен скок в една съвършено нова стратегическа ситуация. Ефективната система за защита от американското ядрено оръжие, се казваше в доклада на Бондаренко, вече ставаше действителност. А какво ли можеше да означава това?

То означаваше, че атомното уравнение щеше да се върне към класическото равновесие между нападателното и отбранителното оръжие, че двата елемента можеха да станат част на единна стратегия. Кадровите военни намираха това за по-задоволителна система, защото, ако говорим абстрактно, в края на краищата на кого му се иска да влезе в историята като най-големия убиец? Обаче сега започнаха да възникват усложнения. Изгодна ситуация и неблагоприятна ситуация. Маневри и контраманеври. Една американска система за защита от стратегическо нападение можеше да сведе до нула цялата ядрена мощ на Съветския съюз. Ако американците успееха да разгърнат стратегическа отбрана, при която съветските ракети СС-18 няма да бъдат в състояние да поразят силозите с инсталираните там ракети за наземно базиране, руснаците щяха да се лишат от възможността за превантивен удар, на който те разчитаха, за да намалят до минимум загубите, понесени от родината. А това означаваше, че милиардите, изразходвани за ракетна програма, са били хвърлени на вятъра.

Но това не е всичко. Също както щитът на римския легионер е бил смятан от варварските племена за оръжие, позволяващо на римлянина безнаказано да нанася удари с меча си, тъй стратегическата отбранителна система можеше да се разглежда като непреодолима стена за балистичните ракети — скрит зад нея, врагът щеше да е в състояние да нанесе първия съкрушителен удар, без да се страхува от ответния удар на възмездието.

Такова гледище, разбира се, е опростенческо. Не съществува напълно надеждна отбранителна система; и дори ако такава система се окажеше действена, Михаил Семьонович не се съмняваше, че политическите лидери щяха да намерят начин да я използват с най-малка ефективност. В този смисъл винаги си зависим от политиците. Една действена стратегическа отбранителна система само щеше всъщност да добави нов елемент на несигурност в ядреното уравнение. Малко вероятно е някоя от страните да успее да унищожи всички отправени към нея ракети, а гибелта на такъв „неголям брой“ хора като двадесет милиона звучеше прекалено ужасно дори за съветското ръководство. От друга страна, дори една несъвършена стратегическа отбранителна система може да унищожи достатъчно бойни глави, та да направи малко примамлива идеята за използване на ядрено оръжие само против военните бази.