Обаче, независимо от безбройните тактически успехи основният проблем си оставаше нерешен: отново и отново съветското правителство неправилно тълкуваше намеренията и действията на западните страни. В ядрения век непредсказуемостта би могла да означава, че един психически неуравновесен американски президент — или, макар и в по-малка степен, френски или английски държавен глава — е в състояние да сложи край на съществуването на Съветския съюз или за няколко поколения да отложи тържеството на световния социализъм. За руснаците първата опасност бе по-сериозна, тъй като нито един етнически руснак не желаеше в света да възтържествува социализъм под китайско ръководство. Най-голямата заплаха за марксизма-ленинизма представляваше западният ядрен арсенал; основната задача на съветската военна машина беше неутрализирането на тази опасност. Обаче, за разлика от Запада руснаците не разглеждаха предотвратяването на използването на този арсенал просто като предотвратяване на война. Тъй като руснаците смятаха Запада за политически непредсказуем, по тяхно мнение те не можеха да зависят от възможността да го възпрат. Те считаха, че трябва да са способни да ликвидират или поне да отслабят западния ядрен арсенал, в случай че кризата задмине точката на простите противоречия.
Ядреният арсенал на Съветския съюз бе замислен именно за решаването на тази задача. Не е трудно да унищожиш градовете на противника с техните милиони жители, ала да унищожиш вражеските ядрени ракети е много по-сложно. За унищожението на американските ракети бяха разработени няколко поколения изключително точни и невероятно скъпи балистични ракети, такива като СС-18, които имаха едно-единствено предназначение: да превърнат в купища радиоактивна пепел американските „Минитмън“, а така също стратегическите бомбардировачи и подводните ракетоносци. Почти всички тези цели с изключение на авиационните бази се намираха извън населени места. Следователно ядреният удар, целта на който бе да отстрани заплахата от война от страна на Запада, нямаше непременно да доведе до световна катастрофа. В същото време американците не разполагаха с достатъчно точни ядрени бойни глави, за да са в състояние да изкарат от строя съветските ракетни бази. Оттук следва, че руснаците имаха преимущество — те можеха да нанесат удар, насочен срещу ядрените бази, а не срещу хората.
Обаче руснаците също имаха слабо място. То засягаше американските ядрени ракети с морско базиране. Повече от половината от всички американски бойни глави бяха базирани на атомни подводници. Командването на американския военноморски флот считаше, че съветските подводни лодки не са в състояние да следят американските ракетоносци. Това не е съвсем точно. На руснаците им се удаде да ги проследят само три пъти в продължение на двадесет и седем години. Въпреки работата на цяло поколение изследователи в съветския флот, никой не се наемаше да предскаже, че някога ще постигнат успех в тази област. Самите американци признаваха, че не са способни да проследяват собствените си подводни ракетоносци. От друга страна, те успешно вървяха по петите на съветските подводници и по тази причина руснаците разгръщаха по море едва незначителна част от своя ядрен арсенал и доскоро нито една от страните нямаше възможност да инсталира на подводните ракетоносци достатъчно точни ракети, които биха могли да нанесат удар по ядрените бази.
Ситуацията обаче отново се измени. Американците създадоха ново техническо чудо. Скоро на подводните ракетоносци щяха да бъдат базирани ядрените ракети „Трайдънт Д-5“, способни да унищожават пусковите устройства на балистичните ракети в Съветския съюз. Възникна заплаха за съветската стратегия, напомняща огледалния образ на собствения им потенциал, макар че цялата американска система се основаваше на изключително важни спътници от Глобалната верига за определяне на координатите, без които американските подводници няма да успеят точно да определят своята позиция и следователно няма да могат да нанесат точен удар по стартовите площадки на балистичните ракети. Обърканата логика на ядреното равновесие отново се обръщаше в противоположна посока — така ставаше поне веднъж в живота на всяко поколение.
Още в самото начало бе признато, че ракетите са нападателно оръжие, способно същевременно да изпълнява и отбранителни функции; че способността да унищожиш противника представлява от само себе си класически метод както за предотвратяване на войната, така и за постигане на своите цели по мирен път. Фактът, че една такава мощ, с каквато разполагаха и двете страни, бе преобразила исторически доказаната формула за едностранна заплаха в двустранно възпиране, направи обаче подобно решение на проблемите не особено приятно.
Читать дальше