Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Отново се срещаме, майоре — обърна се Райън към Грегъри. Той държеше в ръце дебела папка от около двеста страници, половината от които беше успял да прегледа.

Грегъри застана мирно пред генерал Паркс и докладва, че е пристигнал, както му е наредено.

— Как мина полетът?

— Превъзходно. Сър, на същото ли място е автоматът за разхладителни напитки? Пресъхнала ми е устата.

Паркс се усмихна.

— Вървете, майоре, не бързаме чак толкова.

— Това момче не може да не ти хареса — забеляза генералът, след като вратата хлопна след Грегъри.

— Интересно, знае ли майка му с какво се занимава след училищните занятия — засмя се Райън и тутакси отново стана сериозен. — Той още нищо не е видял от това, нали?

— Не, не сме имали още време, освен това полковникът от „Кобра-Бел“ ще пристигне едва след пет часа.

Джак кимна. Именно по тази причина единствените представители на ЦРУ в кабинета на генерал Паркс бяха Арт Греъм от групата за следене на спътниците и самият той. Всички останали щяха хубаво да се наспят, докато те двамата подготвят материалите за съвещанието на другия ден сутринта. Паркс можеше да изчезне и да възложи работата на своите учени, но не беше такъв човек. Колкото повече Райън опознаваше Паркс, толкова повече му харесваше. Генералът притежаваше главното качество на ръководителя: способността да предвижда. А Райън беше съгласен с неговото предвиждане. Това бе един кадрови военен, който ненавиждаше ядреното оръжие. Въобще в това нямаше нищо необичайно — военните обичат реда и порядъка, докато ядрените оръжия водят до хаос и безредие в света. Немалко армейски офицери, моряци и летци престъпиха собственото си чувство за достойнство и изградиха кариерите си върху оръжие, което, както те се надяваха, никога няма да бъде използвано в боя. А ето че Паркс прекара последните десет години от живота си, стремейки се да унищожи ядрената заплаха. Джак обичаше хора, които се мъчат да плуват срещу течението. Духовната смелост беше много по-рядка стока, отколкото физическата и сред военните това отговаряше на истината съвсем не в по-малка степен, отколкото при другите професии.

Грегъри се върна в кабинета с кутия кока-кола, която взе от автомата в коридора. Той не обичаше да пие кафе, особено когато му предстоеше сериозна работа.

— И така, за какво става въпрос, господин генерал?

— Ние получихме видеолентата от „Кобра-Бел“. Екипът бе излетял със задача да наблюдава едно пробно изстрелване на съветска балистична ракета. Съветската птичка СС-25 се взривила скоро след старта, обаче ръководителят на операцията, намиращ се на борда на „Кобра-Бел“, решил да остане на позиция и да си поиграе със своите играчки. И ето какво е видял.

Генерал Паркс натисна бутона за възпроизвеждане на дистанционното управление на видеомагнетофона.

— Това е „Космос-1810“ — каза Арт Греъм, подавайки една снимка, — съветски разузнавателен спътник, който е излязъл от строя.

— На екрана имаме инфрачервено изображение, нали? — попита Грегъри и преглътна от кока-колата. — Господи!

Това, което беше само една мъничка бяла точка, се разрасна и се превърна във взривяваща се звезда — като в научнофантастичен филм. Но тук нямаше никаква фантастика. Образът се промени, тъй като възпроизвеждането, намиращо се под контрола на компютър, трябваше да следва енергийния взрив. В долната част на екрана се появиха цифри, показващи регистрираната температура на нажежения спътник. След няколко секунди яркостта на изображението започна да избледнява и компютърът трябваше отново да се пренастрои, за да продължи следенето на „Космос-1810“.

За миг по екрана пробягнаха смущения, след което се появи ново изображение.

— Това е отпреди деветдесет минути. Една от последните орбити на спътника минаваше над Хавайските острови — обясни Греъм. — Там имаме камери за наблюдение на руските спътници. Погледнете снимките, които ви дадох.

— Тези снимки са преди и след събитието, нали? — Очите на Грегъри подскочиха от едното изображение на другото. — Слънчевите батерии са изчезнали… Боже! От какъв материал е направен корпусът на спътника?

— Главно от алуминий — отговори Греъм. — Руснаците се стремят към по-здрави конструкции от нашите. Вътрешният скелет може би е направен от стомана, но по-скоро от титан или магнезий.

— Значи спътникът се състои от материал, който е най-благоприятен за предаването на топлинна енергия — забеляза Грегъри. — Те са убили своята птичка. Нагряването е било толкова високо, че е стопило слънчевите клетки моментално и може би е извадена от строя електрическата система вътре. На каква височина е прелетял спътникът?