Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Дъхът ми спира, само като си помисля каква изумителна мощност на изходния сигнал сте постигнали — тихо произнесе полковник Бондаренко.

— Да — съгласи се генерал Покришкин. — Просто удивително е как става всичко това, нали? Един от моите вълшебници забелязва нещо и го споменава в разговор с друг, той говори с втори, който на свой ред го разказва на трети, и после всичко това се връща при този, който е започнал. Тук сме събрали най-добрите умове на страната и все пак процесът на научното откритие протича дяволски странно — представете си един разсеян селянин: той не вижда пътя, докато не се спъне в някой камък. Удивително е, Генадий Йосифович, но в същото време не съм срещал нищо по-вълнуващо оттогава, когато полетях за първи път във висините. Тук се променя съдбата на света. Сега, след тридесетгодишна упорита работа, изглежда, успяхме да създадем основата на една система, която може да защити родината от вражеските ракети.

Явно преувеличение, помисли си Бондаренко, обаче предстоящото изпитание щеше да покаже доколко то е явно. Все пак Покришкин беше идеален човек за своята длъжност. Бившият летец изтребител се оказа истински гений, когато се изправи пред необходимостта да направлява усилията на учените и инженерите, много от които се отличаваха със самолюбие със силата на боен танк, само че бяха къде по-уязвими. Когато трябваше да изисква, той изискваше, но ако възникваше необходимостта да убеждава и придумва, той убеждаваше и придумваше. Покришкин беше поред баща, брат и чичо за всички тях. Само човек с голямо руско сърце можеше да постигне това. Полковникът стигна до извода, че явно добре подготвят командирите на летците изтребители за длъжността им, а Покришкин трябва наистина да е бил блестящ командир на полк. Колко трудно е да се намери равновесие между силата и убеждението, а за него това се оказа просто и естествено като дишането. Бондаренко внимателно наблюдаваше как го постига генералът. Това беше урок, от който можеше да се възползва в кариерата си.

Центърът за управление се намираше встрани от сградата, в която се помещаваха лазерите, и беше прекалено малък за настанените в него хора и техника. Тук имаше повече от сто специалисти, от които над шестдесет доктори на физико-математическите науки. Даже техниците притежаваха толкова висока квалификация, че можеха да преподават във всеки университет на Съветския съюз. Хората седяха или стояха наведени над пултовете за управление. Мнозина пушеха и климатичната инсталация, необходима за охлаждане на компютрите, с всички сили се стараеше да поддържа чистотата на въздуха. Многобройни циферблати отбелязваха времето в различни часови пояси: гринуичкото, по което се следяха спътниците, местното време и, разбира се, московското. На едно табло се показваха точните координати на спътника-цел, „Космос-1810“, а по международната спътникова регистрация: 1986-102А. Той беше изстрелян от космодрума в Тайретан на 26 декември 1986 година и все още се намираше на орбита, тъй като не се бе подчинил на командата да се приземи заедно с намиращата се на борда филмова лента. От телеметричните данни беше ясно, че неговата електрическа система все още функционира, макар че орбитата ставаше все по-ниска. Понастоящем перигеят на спътника — най-ниската точка на орбитата — беше сто и осемдесет километра. Сега „Космос-1810“ приближаваше точката на перигея — точно над „Ярка звезда“.

— Включете захранването — подаде команда старшият инженер по системата за вътрешна връзка. — Последна проверка на системата.

— Камерите за следене функционират нормално — докладва един от техниците. Гласът му, усилен от високоговорителите на стената, изпълни залата. — Криогенните потоци — в нормата.

— Системата на огледалата осъществява следене на автоматичен режим — съобщи инженерът, който седеше до Морозов. Младият инженер, свлякъл се до самия край на въртящия се стол, не откъсваше очи от телевизионния екран, който още нямаше образ.

— Компютърната синхронизация — в автоматичен режим — разнесе се трети глас.

Бондаренко посръбваше от чая си, като се опитваше безуспешно да запази спокойствие. Винаги му се бе искало да присъства на изстрелване на ракета, ала така и не бе успял да осъществи това свое желание. Тук цареше същата атмосфера като на космодрума. Вълнението наелектризирваше хората, заобиколили апаратите, обединили се в едно цяло, за да дочакат кулминацията. Един след друг се чуваха гласове на специалисти, които съобщаваха за своята готовност и за готовността на оборудването.