Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— А това е ново оптическо покритие… — Морозов погледна огледалото от разстояние няколко сантиметра. Двамата инженери бяха в комбинезони, с маски на лицето и ръкавици на ръцете, за да не повредят отражателната повърхност на огледало номер четири.

— Както сам се досещате, това е един от елементите на изпитанието. — Старшият инженер се обърна. — Всичко е готово!

— Излизайте — каза един техник.

Те слязоха по стълбата, прикрепена към бетонния стълб, после преминаха през пространството, отделящо стълба от бетонния обръч, който обкръжаваше дупката.

— Доста е дълбоко — забеляза Морозов.

— Да, необходимо е да определим доколко ефективни са мерките, които взехме за елиминиране на вибрацията. — Това безпокоеше старшия инженер. Той чу шум, обърна се и видя, че началникът на обекта води в сградата, където се помещават лазерите, някакъв непознат. Още един гост от Москва, заключи той. Как изобщо ще успеем да свършим нещо, ако партийните бюрократи все ни стоят над главите?

— Ти срещал ли си се с генерал Покришкин? — попита той Морозов.

— Не. Що за човек е?

— Попадал съм и на по-лоши началници. Както и повечето хора той смята, че лазерите са най-важното. Урок номер едно, Борис Филипович: най-важното — това са огледалата. Огледалата и компютрите. Лазерите са безполезни, ако не успеем да фокусираме енергията им в определена точка в пространството.

След като изслуша урока, Морозов разбра каква именно част от проекта се намира под контрола на стария инженер, но младежът вече знаеше: успехът зависи от работата на цялата система. Само един лошо отрегулиран елемент щеше да превърне най-скъпо струващата апаратура в Съветския съюз в безполезна колекция от любопитни играчки.

Модифицираният „Боинг-767“ имаше две наименования. Първоначално го наричаха „Въздушна оптическа платформа“ (ВОП), а сега получи името „Кобра-Бел“, което поне звучеше по-добре. Всъщност самолетът представляваше едва ли не само платформа за един толкова голям инфрачервен телескоп, че с мъка се побираше в неговия широкофюзелажен корпус. На инженерите, разбира се, им се наложи да прибегнат до хитрост и на фюзелажа отзад, непосредствено зад пилотската кабина, се появи грозна гърбица, която заемаше половината от дължината на самолета. В резултат на това „Боинг-767“ действително заприлича на змия, която току-що е погълнала нещо по-голямо от това, което би могла да преглътне.

Обаче още по-поразително в този самолет бе, че на вертикалния стабилизатор се мъдреше надпис „Армия на САЩ“. Този факт, който вбесяваше ВВС, се обясняваше с необичайното упорство на армията, която даже през седемдесетте години не прекрати работата си над противоракетната отбрана. Нейните учени, продължаващи да се занимават с такива изследвания, в качеството на „хоби“ изобретиха чувствителни елементи за инфрачервени лъчи, предназначени за ВОП, получила сега названието „Кобра-Бел“.

Но тя вече беше съставна част от изследователската програма на ВВС и действаше под общото наименование „Кобра“. „Кобра-Бел“ работеше съвместно с радиолокационната система „Кобра-Дейн“ на остров Шемия и често извършваше полети заедно със самолета, наречен „Кобра-Бол“ — модифициран „Боинг-707“ — защото името „Кобра“ бе станало кодовото наименование за цяла група системи, чието предназначение беше да следят съветските балистични ракети. Армията изпитваше самодоволство от факта, че ВВС има нужда от нейната помощ, макар че наблюдаваше бдително продължаващите опити да й откраднат изследователската програма.

Екипажът на „Кобра-Бел“, без да бърза, проверяваше готовността на системите, тъй като разполагаше с достатъчно време. Членовете на екипажа се набираха от служителите на компанията „Боинг“. Засега армията успешно отразяваше всички опити на ВВС да комплектува екипажа на самолета от свои специалисти. Вторият пилот, по-рано служител във ВВС, движеше пръста си по списъка на нещата, подлежащи на проверка. С безстрастен глас, лишен от емоции, той изричаше поредните точки, а бордовият инженер и първият пилот натискаха бутоните и гледаха показанията на отчитащите уреди, или с други думи — подготвяха самолета за безопасен полет.

В предстоящия полет повече от всичко ги тревожеше времето. Шемия е един от най-западните Алеутски острови, малък, около шест на три километра, той се издига над равнището на синкавосивото море всичко на всичко на седемдесет и четири метра. Това, което се считаше за обичайно средногодишно време на Алеутските острови, би затворило по-голяма част от уважаващите себе си летища, а при лошо време екипажът щеше да предпочете да ползва услугите на железница. На базата беше широко разпространено мнението, че единствената причина, поради която руснаците изстрелват своите изпитателни ракети по посока на Охотско море, е да тровят живота на американците, които следят тези изпитания. Но днес времето беше относително добро, видимостта стигаше почти до края на пистата за излитане, където сините светлини се мержелееха сред облачета мъгла. Както и по-голяма част от летците, пилотът на „Кобра-Бел“ предпочиташе дневните полети, но през зимата те са по-скоро изключение. Впрочем струва ли си да се оплакваш, помисли си той: облаците бяха на височина петстотин метра, а все още не бе заваляло. Немалко трудности създаваше и вятърът, духащ под ъгъл на пистата за излитане, обаче той никога не духа така, както се иска на летеца. Още по-точно: строителите на пистата не са знаели, че вятърът влияе на успешното излитане на самолетите или пък просто пет пари не са давали за този фактор.