— Да, другарю генерал. Извинете за излишната предпазливост — такъв ми е характерът.
— Вие не сте получили тези красиви лентички на униформата заради страхливост — одобрително се усмихна генералът. — Винаги съм готов да изслушам свежи идеи. Ако имате предложения, вратата ми всякога е отворена.
Бондаренко реши, че генерал Покришкин му харесва. Началникът на обекта „Ярка звезда“ се намираше далече от Москва и не се държеше като надут пуяк. Явно, за разлика от другите генерали той не виждаше в огледалото ореол около главата си, когато се бръснеше. Може би този обект действително се намираше в умели ръце. Филитов щеше да бъде доволен.
— Чувствам се като мишка, която вижда ястреб във висините — призна си Абдул.
— Тогава дръж се като мишка — отвърна Стрелеца спокойно — и стой в сянка!
Той вдигна глава и погледна летящия Ан-26. Самолетът се намираше на височина пет хиляди метра и ревът от турбините едва се долавяше. Жалко, помисли си Стрелеца, твърде недостижим е за стингъра. На някои ракетчици муджахидини им се бе удавало да свалят самолети от този тип, но на Стрелеца все не му вървеше досега. При точно попадение може да бъдат убити наведнъж четиридесет руснаци. Тези преоборудвани транспортни самолети се използваха за наблюдение на земната повърхност, което затрудняваше действията на афганистанските партизани.
Двамата мъже вече вървяха по тясната пътека, която се виеше по склона на друг планински връх, а слънчевите лъчи още не стигаха до тях, макар че почти цялата долина бе залята от ярката светлина, сияеща от безоблачното зимно небе. На брега на една малка река се виждаха развалините на селце, подлагано на масирани бомбени удари. По-рано, преди да започнат да прелитат бомбардировачи на голяма височина, тук живееха около двеста човека. Отчетливо се забелязваха неравни линии от ями, които се простираха на разстояние три километра. Фугасните бомби бяха шествали зловещо из дефилето и тези, които не бяха убити, заминаха за Пакистан, оставяйки след себе си само пустош. Не остана храна, която местните хора да споделят с борците за свобода, не остана дом, който да ги приюти, нито джамия, в която да се помолят. Някъде в дълбините на душата си Стрелеца се опитваше да разбере защо войната трябва да бъде толкова жестока. Едно е, когато хората воюват един срещу друг; в това се таеше чест и гордост, които можеха да се споделят с достоен противник. Но руснаците не воюваха по този начин. А ни наричат варвари.
Толкова много неща си бяха отишли безвъзвратно: това, което беше някога той, мечтите и надеждите за бъдещето, които по-рано лелееше, целият негов минал живот, който с времето чезнеше все по-далече и по-далече. Изглежда, той се сещаше за тях само насън, а когато се събуждаше, мечтите за мирен и спокоен живот се разнасяха като утринна мъгла. Ала дори и тези мечти сега избледняваха. Той все още можеше да види лицата на жена си, на дъщерята и на сина си, но тези образи започваха да приличат на снимки — плоски, безжизнени и жестоки спомени за времето, което няма да се върне. Но поне придаваха целеустременост на живота му. Когато у него се появяваше милост към жертвите му, когато се усъмнеше дали Аллах действително одобрява делата му, той можеше за миг да затвори очи и да си припомни защо виковете на умиращите руснаци му изглеждаха толкова приятни, колкото страстните стонове на жена му.
— Отдалечава се от нас — забеляза Абдул.
Стрелеца се обърна и погледна. Слънчевите лъчи се отразяваха от вертикалния стабилизатор на самолета, изчезващ зад далечните хребети. Дори и да се намираше на скалистия връх, Ан-26 пак щеше да бъде много високо. Руснаците съвсем не бяха глупаци. Те не се спускаха по-ниско, отколкото е необходимо. Ако той действително желаеше да свали един от тези самолети, щеше да се наложи да се приближи до летището… или може би да разработи нова тактика. Ето, това беше добра идея. Продължавайки да се движи по безкрайната камениста пътека, Стрелеца започна да обмисля подробностите.
— А ще работи ли всичко нормално? — попита Морозов.
— Това е и целта на изпитанието — да проверим дали всичко работи нормално — търпеливо обясни старшият инженер. Той си спомни за времето, когато сам бе млад и нетърпелив. Морозов имаше превъзходни заложби. Документите му от университета ясно го показваха. Син на заводски работник от Киев, с изключителния си ум и упорита работа той бе успял да постъпи в най-престижния университет на страната, който завърши тъй блестящо, че бе освободен от военна служба, едно доста необичайно събитие за човек без политически връзки.
Читать дальше