Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Министърът иска оценка за ефективността и надеждността на вашата система.

— Вие разбирате ли от лазери? — попита Покришкин, повдигайки вежди.

— Запознат съм с приложната страна. Работих в групата на академик Горемикин, когато се разработваха лазерни линии за свръзка.

— Наистина ли? Ние също използваме такива линии.

— Не знаех за това.

— Да. Използваме ги на стражевите кули и чрез тях се осъществява връзка между лабораториите и цеховете. Това е много по-просто, отколкото да се опъват телефонни линии и гарантира срещу подслушване. Изобретението ви се оказа много полезно, Генадий Йосифович. Тогава, разбира се, сте запознат с предназначението на обекта.

— Да, другарю генерал. Напредвате ли към целта?

— След три дни ни предстоят решаващи изпитания на цялата система.

— Нима? — Бондаренко бе силно изненадан.

— Получихме разрешение за провеждането им едва вчера. Може би министерството не е било напълно информирано. Ще можете ли да останете и да присъствате на изпитанията?

— Нищо по-добро от това.

— Отлично. — Генерал Покришкин стана. — Да тръгваме. Ще ви запозная със своите вълшебници.

Небето беше лазурносиньо и тъй дълбоко, както изглежда, ако се изкачиш над половината атмосфера. Бондаренко с учудване забеляза, че генералът сам седна зад кормилото на автомобила УАЗ-469 — съветския еквивалент на джипа.

— Няма нужда да ме питате, полковник. Сам карам колата, защото тук при нас няма място за излишен персонал и освен това аз бях летец изтребител. Защо трябва да поверявам живота си на някое голобрадо момче, едва научило се да сменя скоростите. Харесват ли ви нашите пътища?

Никак. Бондаренко не успя да го каже, тъй като генералът се устреми надолу по планинския склон. Пътят беше едва пет метра широк, а отдясно, от страната на полковника, зееше отвесна пропаст.

— Само да видите, когато пътят е заледен — засмя се генералът. — Напоследък имаме късмет с времето. Миналата есен две седмици подред не спря да вали дъжд, което се случва твърде рядко в тоя район — изобщо мусоните изливат цялата си влага в Индия, затова зимата се оказа приятно суха и безоблачна. — Пътят стана равен и той смени предавката. От противоположната страна се зададе товарен автомобил и Бондаренко едва се сдържа да не примре от страх — колелата на джипа подскачаха по чакъла до самия край на бездната. Покришкин явно се забавляваше с него, но това следваше и да се очаква. Камионът профуча на по-малко от метър разстояние и генералът подкара отново колата по средата на асфалтовия път. Пред тях се появи нанагорнище и той отново превключи скоростите.

— На обекта дори няма място за свестен кабинет, поне за мен — забеляза Покришкин. — Предимство във всичко се дава на учените.

Сутринта, когато Бондаренко извършваше утринния си крос, той бе видял само една стражева кула в жилищния район, а сега, след като джипът изкатери последните метри от наклона, пред тях се откри целият обект „Ярка звезда“.

Наложи се да преминат през три контролно-пропускателни пункта и на всеки от тях генерал Покришкин спираше и си показваше пропуска.

— А стражевите кули? — попита Бондаренко.

— Часовите се сменят през двадесет и четири часа; трудно им е на чекистите. Наложи се да инсталираме електрически нагреватели на кулите. — Генералът се засмя. — И без това имаме предостатъчно електрическа енергия и се чудим какво да я правим. По-рано между двата реда заграждения се пускаха стражеви кучета, но трябваше да се откажем от тях. Преди две седмици няколко кучета премръзнаха до смърт. Аз и не разчитах прекалено на тях. Сега се движат само с патрулиращите. Останаха малко. Мисля съвсем да ги изчистя от обекта.

— Но…

— Имаме проблеми с изхранването им — обясни Покришкин. — Щом падне сняг, налага се да докарваме храна с хеликоптер. За да си гледат добре работата, на стражевите кучета им трябва месо. А вие разбирате как пада духът на хората, когато кучетата се изхранват с месо, докато за учените то не достига. Кучетата не си струват главоболията, които ни създават. Командирът на поделението от войските на КГБ е съгласен с мен. Той се опитва да издейства разрешение да се отървем от тях. Имаме прибори за нощно виждане на всички кули. С тяхна помощ ще забележим приближаващия се нарушител дълго време преди кучето да е усетило шум или мирис.

— Какъв е численият състав на охраната?

— Усилена стрелкова рота. Сто и шестнадесет войници и офицери под командването на подполковник. Постоянно носят охрана не по-малко от двадесет човека — на кръгло денонощие. Половината са тук, другите се намират на съседния връх. На този обект например има по двама души на всяка кула и още четирима в състава на групата, патрулираща из района. Освен това всяко КПП се охранява. Безопасността на обекта е осигурена, полковник. Цялата стрелкова рота е с тежко въоръжение. За да проверим боеготовността, през октомври миналата година проведохме учение: една група със специално предназначение се опита да щурмува обекта. По мнението на наблюдателите всички спецназовци „загинали“ още преди да са се добрали на четиристотин метра от външното заграждение. Един от тях между другото за малко наистина не пострада. Някакъв си червенобузест лейтенант на косъм се задържа да не се откачи от канарата. — Покришкин се обърна към Бондаренко. — Сега доволен ли сте?