Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Един стар офицер от ЦРУ, на който му оставаше само една година до пенсията, остави настрана местния вестник, когато отново чу как полковникът приказва, спейки. Той се усмихна на това бърборене, което се чуваше в слушалките му, и забрави за статията, където се говореше за посещението на президента в Москва. Нещастен, самотен старец, помисли си той, заслушвайки се в думите на Филитов. Почти всички негови приятели са мъртви и той ги вижда в съня си. Може би именно по тази причина е решил да работи за нас. Шепотът престана и охранителят на КАРДИНАЛА, седящ в съседната стая, отново вдигна вестника.

— Другарю капитан? — повика го Романов.

— Какво има, ефрейторе? — Този сън се стори на Филитов по-реален, отколкото предишните. След миг той разбра защо.

Те прекараха и четирите дни на медения си месец под охраната на служителите от безопасността. Двамата — и Ал, и Канди — не желаеха да изоставят работата за по-продължителен срок. Майор Грегъри вдигна слушалката, когато телефонът иззвъня.

— Да, искам да кажа, заповядайте, сър — чу го Канди да говори по телефона. Въздишка. Едно тъжно поклащане на главата в полумрака. — И дори няма къде да изпратим цветя ли? А може ли аз и Канди… О… разбирам. Благодаря ви, че позвънихте, генерале. — Той остави слушалката и отново дълбоко въздъхна.

— Канди, не спиш ли?

— Не.

— Нашето първо момче ще го кръстим Майкъл.

Сред задълженията на генерал-майор Григорий Далматов, военното аташе при съветското посолство във Вашингтон, фигурираха немалко ангажименти, свързани с церемонии, които му пречеха при изпълнението на неговата главна задача — събирането на разузнавателна информация. Затова той бе леко раздразнен, когато разговаряше по телефона с Пентагона. Помолиха го да пристигне в американското Министерство на отбраната — и за негова голяма изненада в пълна парадна униформа! Автомобилът на генерала спря пред входа на Пентагона, който гледа към река Потомак, и посрещналият го млад капитан от въздушнодесантните войски съпроводи руския генерал вътре в сградата чак до кабинета на генерал Бен Крофър, началник-щаб на американската армия.

— Мога ли да ви попитам какво става тук? — поинтересува се Далматов.

— Иска ни се да видите нещо със собствените си очи, Григорий, стори ни се, че е необходимо — някак си загадъчно каза Крофър. Те преминаха през огромното здание до хеликоптерната площадка на Пентагона и оттам, за удивление на Далматов, се качиха на борда на един хеликоптер от морската пехота, принадлежащ към личната авиоескадрила на президента. „Сикорски“ тутакси излетя и се отправи на северозапад към хълмовете на Мериленд. След двадесет минути машината започна да се снижава и генералът се изненада още повече — кацнаха в Кемп Дейвид. Пред стълбата ги посрещна един морски пехотинец в синя парадна униформа, който ги поздрави и ги придружи по алеята между дърветата. След няколко минути се озоваха на една поляна сред брезова гора, заемаща район от около двеста декара — Далматов не знаеше, че тук растат брези. Поляната се намираше на върха на хълма, откъдето се откриваше великолепна панорама.

На това възвишение беше изкопана в земята една правоъгълна дупка с дълбочина два метра. Изглеждаше странно, че до нея нямаше паметник и тревната покривка бе снета внимателно и сложена настрана, за да се върне после на мястото.

Около мястото, близо до дърветата, имаше една верига от морски пехотинци и Далматов забеляза, че те носеха маскировъчни дрехи и бяха препасали пистолети. Впрочем нямаше нищо чудно, че тук обръщаха особено внимание на безопасността и на генерала кой знае защо това му се стори успокоително.

В началото се показа един джип. Двама морски пехотинци в синя униформа се приближиха до гроб и сложиха една подставка пред него. Те трябва да са се готвили, защото това им отне само три минути, констатира руският генерал, гледайки часовника си. После иззад дърветата се появи един лекотоварен камион, съпроводен от няколко джипа. В каросерията на този автомобил имаше полиран дъбов ковчег. Камионът спря на няколко метра от гроба. Почетният караул се построи.

— Позволете да попитам защо в края на краищата съм тук? — обърна се Далматов към генерал Крофтър в един момент, когато вече не можеше да сдържи любопитството си.

— Вие сте служили в танковите войски, нали?

— Да, генерал Крофтър, също като вас.

— Именно по тази причина сте тук.

Шестима морски пехотинци от почетната охрана положиха ковчега върху подставката. Старши сержантът, който командваше строената част, сне капака от ковчега. Крофтър се приближи до гроба. Далматов ахна от изненада, когато видя кой се намираше вътре.