Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Курс два-седем-пет, разстояние единадесет хиляди ярда.

Със скорост тридесет и четири възела подводницата премина много бързо това разстояние. След десет минути „Далас“ се намираше в неутрални води. Всички в командната рубка почувстваха как спадна напрежението. Манкузо промени курса към по-големи дълбочини, нареди да се намали скоростта на една трета и се върна в сонарния отсек.

— Е, това е всичко — обяви той.

— И какво се случи всъщност? — поинтересува се Джоунс.

— Просто не знам какво да ти кажа.

— Как се казва тя? — От своето място Джоунс виждаше какво става в коридора.

— Самият аз не знам. Но ще разбера. — Манкузо стана, пресече коридора и почука на вратата на Кларк.

— Кой е?

— Познай! — отговори Манкузо. Кларк отвори вратата на каютата. Капитанът видя една млада жена, добре облечена, но с мокри крака. После от тоалетната изникна една по-възрастна дама, облечена в сиво-кафява куртка и панталон — тази униформа принадлежеше на главния механик на „Далас“. В ръцете си тя държеше мокрите си дрехи, които предаде на Манкузо, произнасяйки една фраза на руски.

— Тя иска вие да ги изсушите, капитане — преведе Кларк и прихна да се смее. — Това са нашите нови гости. Госпожа Герасимова и дъщеря й Кетрин.

— И какво им е толкова специалното?

— Баща ми е шеф на КГБ — съобщи Катя.

Капитанът едва не изтърва връчените му мокри дрехи.

— Придружават ни — забеляза вторият пилот. Самолетите се появиха от дясната страна. Първо се мярнаха проблясващите светлини на два изтребителя прехващачи. — Приближават се много бързо.

— До крайбрежието остават двадесет минути — докладва щурманът. Пилотът вече отдавна бе забелязал бреговата линия.

— По дяволите! — изруга полковник Фон Айк. Изтребителите профучаха на по-малко от двеста метра във вертикална плоскост и мъничко повече в хоризонтална. След миг VC-137 подскочи вследствие на създалото се завихряне. Пилотът вдигна микрофона.

— Управление на въздушно-диспечерската служба, говори американският самолет от ВВС, полет номер девет-седем-едно. Ние едва не се сблъскахме във въздуха с непознати самолети. Какво става там, по дяволите.

— Дайте ми да поговоря със съветския служител — чу се нечий глас. Той явно не принадлежеше на диспечера.

— Аз съм командирът на този самолет и лично водя всички преговори — отвърна полковник Фон Айк. — Летим на височина единадесет хиляди метра, курс две-осем-шест — съгласно редовен летателен план — и се намираме в отредения за нас коридор. Имаме неизправна система за електрозахранване. Съвсем нямаме нужда от игрички с някой безумен летец. Това е американски самолет с дипломатическа делегация на борда. Вие какво, да не би да искате да започнем трета световна война? Приемам.

— Девет-седем-едно, беше ви наредено да се върнете!

— Не! Имаме повреда в електрическата инсталация и не можем, повтарям, не можем да изпълним заповедта. Моят самолет лети без ходови светлини и тези откачени каруцари на МиГ-ове за малко не се сблъскаха с нас. Какво правите, опитвате се да ни изтрепете ли? Приемам.

— Вие сте отвлекли един съветски гражданин и сте длъжни да се върнете в Москва.

— Лошо ви чувам. Повторете последното — помоли Фон Айк.

Но капитанът не можеше да го направи. По професия летец-изтребител — него спешно го прехвърлиха в Енгури, последния авиодиспечерски пункт, където един местен офицер от КГБ набързо го инструктира и му нареди да принуди американския самолет да се върне обратно. Той разбра, че не биваше да казва това, което току-що бе произнесъл.

— Но вие трябва да спрете този самолет! — извика генералът от КГБ.

— Тогава всичко е просто. Аз ще заповядам на моите МиГ-ове да го свалят — отговори капитанът със същия тон. — Ще ми дадете ли такава заповед, другарю генерал?

— Аз нямам такава власт. Вие сте длъжен да спрете самолета.

— Това е невъзможно. Можем да го свалим, но не можем да го принудим да спре.

— За куршум ли плачете? — попита генералът.

— Къде ли е той, по дяволите? — попита пилотът помощника си. Бяха видели самолета само веднъж, и то само за един ужасен миг. Те можеха да преследват нахлуващ самолет — само че този напускаше съветското въздушно пространство и всъщност не бе никакъв нарушител, и двамата го знаеха — с помощта на радиолокатор и можеха да го свалят с ракети, насочвани към целта с радар, но да се приближат до целта в тъмнината… Дори при относително светла нощ, ако се опиташ да приближиш един самолет, летящ без опознавателни светлини, означаваше, че рискуваш това, което американските летци изтребители на шега наричаха „лисица-четири“: едно мигновено и драматично стълкновение във въздуха, след което никой не остава жив.