Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Марко, какво е вашето мнение?

— Първо ще поискат указание — прецени Рамиус. — С колкото повече време разполагат, толкова е по-вероятно да открият стрелба.

— Ясно. Пълен напред! — изкомандва Манкузо. При скорост тридесет възела те щяха да се озоват в международни води след десет минути.

Капитанът премина напред в сонарния отсек.

— „Гришата“ преминава перпендикулярно на посоката с левия си борд — съобщи Джоунс.

— Какво значи това?

— Високите честота действат в леда доста добре — отговори Джоунс. — Той ни търси навсякъде. Знае, че тук има нещо, но не може да определи мястото.

Капитанът вдигна слушалката на телефона.

— Да се пуснат две петфутови шумни примамки. Една двойка бълбукащи „торпеда“ бяха пуснати от левия борд на подводницата за отвличане на вниманието.

— Много добре, Манкузо — забеляза Рамиус. — Неговият сонар ще се увлече по тях. Ще му бъде трудно да маневрира сред леда.

— Всичко ще стане ясно само след една минута. — Едва изрекъл капитанът тази фраза — изотзад подводницата бе разтърсена от мощен взрив. От носовата част на подводната лодка отекна един женски писък. Капитанът взе слушалката.

— Пълен напред!

— Изненадах се, че той стреля толкова бързо след пускането на примамките — каза Рамиус.

— Губим хидролокационен контакт, шкипер — съобщи Джоунс. Екранът на монитора избледня и се заля с шумове. Капитанът и Рамиус преминаха в задната част на подводницата. Щурманът бе очертал курса върху една карта.

— Вижте какво, ще се наложи да пресечем ето това място, където свършва ледът. Готов съм да се обзаложа, че те знаят за това. — Капитанът вдигна глава. Все още бяха обект на активно хидролокационно издирване и все още не можеха да отвърнат на огъня. А на този „Гриша“ можеше да му провърви.

— По радиото! Манкузо, разрешете ми да поговоря по радиото! — възкликна Рамиус.

— Ние никога не постъпваме така — каза капитанът. — Американската доктрина гласи, че трябва да отстъпим и в никой случай да не позволим да разберат, че тук се е намирала подводница.

— Аз го знам. Но ние не сме американска подводница, капитан Манкузо. Ние сме съветска подводна лодка — забеляза Рамиус. Барт Манкузо кимна. Той никога не бе прибягвал до подобна игра.

— Да изплаваме на антенна дълбочина!

Радистът настрои предавателя на честотата на морската погранична охрана и тънката антена за УКВ се показа над леда. Заедно с нея изскочи и перископът.

— Ето го, той е съвсем близко.

— Радиолокационен контакт пеленг две-осем-едно — съобщиха по високоговорителя.

Капитанът на „Гришата“ се завръщаше след едноседмично патрулиране в Балтийско море със закъснение от шест часа и предвкусваше четиридневната почивка. И изведнъж от пристанището на Талин постъпи радиограма за неразпозната лодка, излязла от пристанището — преследвана от катер на КГБ; после била забелязана неголяма експлозия недалеч от катера на КГБ, а също имало няколко хидролокационни контакта. Двадесет и девет годишният старши лейтенант, назначен само преди три месеца за командир на фрегатата, бързо оцени ситуацията и даде залп по това място, където се намираше сонарният контакт, представляващ според неговия сонарен оператор подводница. Сега командирът на фрегатата размисляше дали не е направил грешка и доколко ужасна може да се окаже тя. Знаеше само едно: нямаше никаква представа относно това, което става, но ако преследваше подводница, тя плаваше на запад.

И ето че получиха радиолокационен контакт — право срещу тях. После започна да бърбори радиоприемникът, настроен на честотата на пограничната охрана.

— Прекрати огъня, идиот! — изкряска един мъжки глас и го повтори трикратно.

— Представете се! — отвърна командирът на „Гришата“.

— Тук е „Новосибирски комсомолец“. За какъв дявол водите огън с бойни снаряди по време на учения! Представете се!

Младият офицер остави микрофона и изруга. „Новосибирски комсомолец“ беше подводница със специално оперативно предназначение, която се базираше в Кронщат и винаги участваше в „спецназовски игри“.

— „Крепкий“.

— Благодаря. Ще обсъдим случилото се вдругиден. Край на връзката.

Командирът погледна личния състав, намиращ се на мостика.

— Що за учения са това…

— Много жалко — забеляза Марко, оставяйки микрофона на мястото му. — Сега ще му трябват няколко минути, за да се свърже с базата си, а после…

— Не се нуждаем от нищо повече. Те все още не знаят какво се е случило. — Манкузо се обърна към щурмана: — Какъв е най-краткият път?