Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Няма да е лошо да изпия едно кафе — помисли той на глас.

Головко остави слушалката на телефона и изтърси няколко думи, неразбираеми за Джак, макар че смисълът им беше съвсем ясен.

— Сергей, може ли да си почистя коляното? — помоли той.

Ватутин реши да позвъни на началника на своето управление, който телефонира на първия заместник-председател на КГБ, той пък се обади още на някого и после се свърза с аерогарата, където всички стояха и очакваха отговора. Ватутин изслуша указанията, после седнаха в автомобила на Герасимов и шофьорът получи разпореждане къде да ги откара — което Джак не можа да разбере. Колата се понесе по пустите московски улици — беше минало полунощ и тези, които бяха ходили на кино, опера или балет, отдавна вече се намираха вкъщи. Джак седеше затиснат между двама полковници от КГБ и се надяваше, че го карат в посолството. Но колата, без да спира, продължаваше да фучи напред, пресече града с голяма скорост, изкачи се на Ленинските възвишения и влезе в горите, обкръжаващи Москва. Сега Райън бе обхванат от страх. Дипломатическата неприкосновеност му се струваше много по-сигурна на аерогарата, отколкото в гъстите лесове.

След около един час автомобилът намали скоростта, отклони се от асфалтираното шосе и пое по един настлан с чакъл и пясък път, който се виеше между дърветата. Навсякъде се виждаха хора във военна униформа, с автомати в ръце. При тази гледка Джак забрави за болката в глезена и коляното. Къде се намираше? Защо го бяха довели тук? Защо има въоръжени войници навсякъде? И тогава в паметта му се мярна една фраза — мрачна и зловеща: откараха го на разходка и се върнаха без него…

Не! Те няма да се решат на такова нещо, говореше му здравият разум. Аз имам дипломатически паспорт. Доста много хора ме видяха жив. Навярно посланикът още сега… Вероятно, не. Посланикът нищо не знае. Той не беше допуснат до операцията и ако от борда на самолета не са предали радиограма… И все пак те няма да се решат… Обаче в Съветския съюз, казваше се в една поговорка, се случват неща, които не могат да се случат. Вратите се отвориха и Головко издърпа Райън след себе си. Единственото нещо, в което Джак сега не се съмняваше, беше, че съпротивата е безполезна.

Пред него се откри една къща, най-обикновена къща сред дърветата. Прозорците мъждееха жълтеникави от светлината зад пердетата. Райън видя десетки хора, стоящи наоколо — всички във военна униформа, всички с автомати, всички го гледаха с такъв интерес, с какъвто се гледа хартиена мишена. Един от тях — офицер — се приближи до Райън и го обискира с учудващо старание. Когато ръцете на офицера се докоснаха до скъсания панталон и окървавеното коляно, от гърдите на Джак се изтръгна недоволно сумтене. Райън се изненада, когато офицерът измърмори нещо подобно на извинение. После офицерът се обърна към Головко и Ватутин, те му предадоха пистолетите си и влязоха в къщата.

В антрето им взеха палтата. Там видяха още двама мъже, стоящи пред вратата, които явно бяха полицаи или хора на КГБ. Те носеха разкопчани якета и съдейки по позата, която бяха заели, и двамата бяха въоръжени с пистолети. Джак им кимна вежливо, но не получи никакъв отговор — вместо това единият се приближи към Райън и още веднъж внимателно го обискира, докато другият наблюдаваше от безопасно разстояние, готов за стрелба. Райън се изненада, че двамата полковници бяха също обискирани. Когато процедурата завърши, те бяха поканени да влязат вътре.

Генералният секретар на ЦК на КПСС Андрей Илич Нармонов седеше в дълбок фотьойл пред новопостроената камина. Когато четиримата влязоха в стаята, той стана и със знак им предложи да се настанят на канапето срещу него. Телохранителят застана зад шефа на съветското правителство. Нармонов говореше на руски, а Головко превеждаше.

— Кой сте вие?

— Джон Райън, сър — отговори Джак. Генералният секретар го покани да седне в един фотьойл отсреща и забеляза как по лицето на американеца премина болезнена гримаса.

— Анатолий — произнесе той. Телохранителят се приближи до Райън и го заведе в банята на първия етаж. Там той намокри една кърпа и му я подаде. В хола продължаваха да говорят, но Джак прекалено лошо знаеше руски, за да разбере за какво става дума. Беше му приятно, че проми одраскания си крак, но разбра, че с панталона му бе свършено, а другият му костюм — Райън погледна часовника си — сега беше някъде в района на Дания. Анатолий не откъсваше очи от него. Когато раната бе промита, той извади от шкафчето марлен бинт, помогна на Райън да си превърже коляното и после, без да бърза, го върна обратно в хола.