Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Но ако ние никога не прибегнем до това оръжие?… Нима смятате, че аз ще мога да живея с такова престъпление на съвестта си?

— Не, не мисля, че някой човек би могъл да живее, но съществува вероятност за грешки, недоразумения. Виновникът може след една седмица да сложи край на живота си, но за всички нас вече ще бъде късно. Тези проклети неща са прекалено лесни за използване. Натискаш бутона, те излитат в небето и много вероятно попадат в целта, защото нищо не може да попречи. Тоест, ако няма нещо, което да застане на пътя им, те непременно ще достигнат до местоназначението. И докато някой е уверен, че те са ефективни, няма да му бъде никак трудно да ги използва.

— Бъдете реалист, Райън. Нима смятате, че някога ще се избавим от ядреното оръжие?

— Да, ние никога няма да се избавим от всички атомни оръжия, разбирам го. Двете страни ще запазят способността да причиняват немалко щети една на друга, но ние сме в състояние да направим този процес по-сложен, отколкото е в момента. Ние ще можем да предоставим на всеки от нас още една причина, поради която не бива да се натиска този бутон. В това няма нищо дестабилизиращо, сър. Това е само допълнителен аргумент в защита на вашата съвест.

— Вие говорите подобно на вашия президент — усмихна се Нармонов.

— Но той е прав — отвърна Райън с усмивка.

— Достатъчно трудно е да споря с един американец. Да споря с двама, е непосилно за мен. Какво възнамерявате да правите с Герасимов? — попита генералният секретар.

— Всичко ще се изпипа тихо и спокойно по напълно очевидни причини — каза Джак, надявайки се да бъде именно така.

— Ако неговото бягство стане известно на обществеността, това може да нанесе тежък удар на моето правителство. Може би е удачно да съобщим, че е загинал при самолетна катастрофа.

— Ще предам вашето предложение на моето правителство — ако ми разрешат да го сторя. Можем също да не разгласяваме за случая с Филитов. Такива сензации никога не носят полза, те могат само да затруднят отношенията между нашите страни. И ние като вас желаем да бъде подписан договорът за съкращаване на стратегическите въоръжения — та макар и да е само заради средствата, които ще икономисат двете страни.

— Няма да са кой знае какви — поклати глава Нармонов. — Няколко процента от военния бюджет.

— В нашите правителствени среди се шири една поговорка, сър. Милиард оттук, милиард оттам — и току-виж, че се е събрала порядъчна сума.

Нармонов се разсмя.

— Ще позволите ли да ви задам един въпрос? — попита Райън.

— Да, разбира се.

— Какво ще правите със спестените пари? Предполага се, че трябва да имам известна представа.

— Тогава можете да изкажете своите предложения. Защо ви се струва, че аз знам? — попита Нармонов. Той стана и Райън се надигна заедно с него. — Като се върнете в посолството, кажете на вашите хора, че ще бъде по-добре и за двете страни да запазят случилото се в тайна.

След половин час Райън бе свален пред официалния вход на посолството. Първият, който го видя, беше един сержант от морската пехота. Вторият — Кандела.

VC-137 се приземи в Шенън с десет минути закъснение поради насрещен вятър над Северно море. Механикът и един сержант от ВВС изведоха пътниците през главния вход, а когато всички напуснаха самолета, се върнаха обратно, за да отворят задния. Докато в централната сграда на аерогарата блясваха светкавици на фотоапарати, към задната част на боинга изтъркаляха една стълба и от самолета излязоха четирима човека, облечени в бели маскировъчни халати на сержанти от американските военновъздушни сили. Те седнаха в една кола, която ги откара до края на терминала, където се качиха на друг самолет от Осемдесет и девета военнотранспортна ескадрила, VC-20, военен вариант на „Гълфстрийм III“.

— Здравейте, Михаил Семьонович. — Мери Пат Фоли го срещна до вратата и го изведе напред. Тя никога не го бе целувала, но сега навакса изпуснатото. — Ние имаме ядене и пиене и ще излетим за дома на друг самолет. — Да тръгваме, Михаил Семьонович. — Тя взе под ръка стария полковник и го съпроводи до креслото.

На около метър от тях Ритър се здрависа с Герасимов.

— Къде е семейството ми? — попита последният.

— На сигурно място. На борда на един американски военен кораб — Ще се срещнем с него след два дена във Вашингтон.

— Вие очаквате от мен благодарност?

— Разчитаме на сътрудничеството ви.

— Извадихте голям късмет — забеляза Герасимов.

— Да — съгласи се Ритър. — Много голям.