Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

И нейната дъщеря нямаше представа какво ще правят. На поведението й не можеше да се разчита — не се знаеше как ще реагира тя. Катя — тяхното единствено дете — никога през живота си не се бе сблъсквала като майка си с опасности, а само с редки неприятности. Тя беше студентка първи курс в икономическия факултет на Московския държавен университет и се движеше в кръга на подобни деца, чиито родители бяха важни личности, поне с ранг на министър. Тя вече беше член на партията — осемнадесет години беше долната граница за приемане в нейните редове — и също играеше вече отредената й роля. Предишната есен тя се бе трудила на полето за събиране на реколтата — главно заради снимката, която показаха на втора страница на „Комсомолская правда“. Не може да се каже, че това много й харесваше, но в съответствие с новите тенденции децата на могъщите ръководители бяха „насърчавани“ поне да си дават вид, че работят наравно с другите. Е, можеше да бъде и по-лошо. Тя се завърна от това изпитание на полето с един нов приятел и тогава у майка й се породиха съмнения: не съществуват ли между тях интимни отношения, не е ли младежът уплашен от телохранителите — той не може да не знае кой е баща й. А може би бе видял в тази връзка възможност да стане служител на КГБ и да направи бърза кариера? Или пък принадлежеше към новото поколение, на което всичко беше безразлично? Дъщеря й беше типична негова представителка. Тя бе постъпила в партията, за да укрепи положението си в обществото, а високият пост на нейния баща й даваше широки възможности при избора на интересна и добре заплатена работа. Сега тя седеше до майка си, прелиствайки едно западногерманско модно списание, което сега се продаваше в Съветския съюз, и се чудеше с какъв ли тоалет да изненада своите колеги в университета след завръщането си от Талин. Тя трябва много да научи, помисли си майка й, спомняйки си, че на осемнадесет години светът представлява място, където хоризонтът може да бъде и много близко, и много далече — в зависимост от настроението.

Едва успели да си изпият кафето, по високоговорителите съобщиха за предстоящия полет. Но майката и дъщерята не бързаха. Без тях самолетът нямаше да излети. Най-накрая, когато бе обявено последното повикване, един служител им донесе палтата и шапките, друг заедно с телохранителите ги придружи надолу по стълбите до колата. Останалите пътници бяха вече откарани до самолета с автобус — за руснаците още не съществуваха пътническите коридори — и когато техният автомобил спря пред стълбата, майката и дъщерята се качиха направо в предния салон. Стюардесата ги съпроводи до местата на първа класа. Самият салон, разбира се, не се наричаше първокласен, но креслата тук бяха по-широки, разстоянието между тях беше по-голямо и местата се резервираха предварително. Самолетът излетя в десет часа московско време, извърши междинно кацане в Ленинград и полетя към Талин, където се приземи малко след един часа.

— И тъй, полковник, подготвихте ли резюме за дейността на вашия подследствен? — попита Герасимов небрежно. Той сякаш мисли за нещо друго, забеляза веднага Ватутин. Можеше да се предполага, че председателят на КГБ ще прояви по-голям интерес към този материал, особено вземайки под внимание, че до началото на заседанието на Политбюро оставаше един час.

— За това ще бъдат написани книги, другарю председател. Филитов е имал достъп до всички наши тайни, свързани с отбраната. Освен това е участвал в изграждането на нашата отбранителна политика. Трябваха ми тридесет страници само за да съставя резюме на престъпната му дейност. За пълното доразследване на случая ще са необходими няколко месеца.

— Пълнотата е по-важна, отколкото бързината — забеляза Герасимов безцеремонно.

Ватутин дори и не трепна.

— Както желаете, другарю председател.

— А сега ще ме извините. Заседанието на Политбюро с насрочено за тази сутрин.

Полковник Ватутин застана мирно, направи кръгом и напусна кабинета. В приемната той се натъкна на Головко. Те се познаваха един друг, макар и повърхностно. Бяха завършили школата на КГБ почти по едно и също време — с разлика от една година, — а в служебната йерархия се изкачваха горе-долу със същата скорост.

— Полковник Головко — чу се гласът на секретаря. — Председателят трябва да пътува сега и предлага да дойдете отново утре в десет часа.

— Но…

— Тъкмо тръгва — каза секретарят.

— Разбрано — отговори Головко и стана. Заедно с Ватутин излязоха в коридора.