Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Искате да кажете, че тръгвате да изпълните задача с еднозаряден пистолет от двадесет и втори калибър?

— Именно така, капитане.

— Случвало ли ви се е…

— Шкипер, вие не бива да задавате такива въпроси, освен това нямам право да им отговарям. — Кларк се усмихна. — Дори аз нямам достъп до такава степен на секретност. Ако това задоволява любопитството ви, да, понякога също изпитвам страх, но на мен ми плащат за такава работа.

— Но ако…

— В този случай незабавно напускате района. Не забравяйте, капитане, че имам право да дам тази заповед. Досега такова нещо не се е случвало. Не си струва да се безпокоите, аз достатъчно се тревожа и заради двама ни.

Мария и Катя Герасимови винаги пътуваха с максимален комфорт, на какъвто се радваха най-близките роднини на членовете на Политбюро. Една кола на КГБ ги откара от осемстайния апартамент на „Кутузовски проспект“, намиращ се под денонощна охрана, до летище Внуково, използвано главно за вътрешни полети, и там ги въведоха в една удобна чакалня, предназначена за високопоставени лица. Тук имаше повече персонал, отколкото беше необходимо за обслужването даже на многобройни делегации, а тази сутрин единствените гости се държаха отчуждено. Един служител им помогна да си снемат палтата и шапките, друг ги съпроводи до едно разкошно канапе, докато трети попита какво да им донесе. Двете жени си поръчаха само кафе. Обслужващият персонал оглеждаше тяхното облекло със завист. Гардеробиерката нежно поглади лъскавата като коприна повърхност на кожените палта и внезапно й хрумна мисълта, че навярно в миналото нейните праотци са гледали със същата завист, каквато тя изпитва спрямо тези две жени, някоя знатна особа от царското семейство. Майката и дъщерята седяха отделно от всички останали в някаква царствена самота — наблизо се намираха само телохранителите. Те пиеха кафе и съзерцаваха през огромните стъкла на прозорците намиращите се наблизо самолети.

Мария Ивановна Герасимова, макар и родена в Естония преди петдесет години, не беше естонка. Всички нейни прароднини бяха руснаци, тъй като тази малка балтийска държава съставляваше част от Руската империя, управлявана от царя, и преживя само кратковременно „освобождение“ — така наричаха този период смутителите — между двете световни войни. По това време естонските националисти положиха доста усилия, за да направят живота на етническите руснаци, останали в Естония, не особено приятен. Нейните ранни детски спомени не бяха много приятни, но тя като всички деца имаше там приятели, които останаха за цял живот. Това приятелство издържа изпитанията дори на съпружеския живот, когато тя се омъжи за един млад партиен функционер, застанал за всеобща изненада — и най-много от всички беше изненадана именно тя — начело на най-ненавижданата институция в съветското правителство. Но което е още по-лошо — той бе изградил кариерата си върху смазването на дисиденти. Фактът, че детското приятелство оцеля през тези смутни времена, беше едно красноречиво доказателство за нейния интелект. Няколко човека бяха спасени от трудови лагери, а други — преведени от лагер със строг режим в обикновен затвор благодарение на нейното застъпничество. Мария Ивановна помогна на децата на приятелите си да постъпят в университета. Не тъй благосклонна беше към тези, които в детството се бяха надсмивали над руското й име, макар че веднъж, проявявайки милосърдие, тя помогна на един от присмехулниците. В резултат на това тя все още си оставаше частица от малкото предградие на Талин, въпреки че отдавна се бе преместила в Москва. Немалко значение имаше и това, че съпругът й само един път я бе придружил до нейния роден край, до дома, където тя бе прекарала детството. Тя не беше злопаметна, но подобно на една принцеса от минали времена се държеше деспотично, използвайки делегираната си власт, без обаче да обижда околните. На лицето й често заставаше една маска на величие, която съответстваше на образа. Някога очарователно двадесет и пет годишно момиче, тя и сега си оставаше красива, макар и да изглеждаше прекалено сериозна. В светлината на официалното положение, което заемаше съпругът й, тя бе принудена да играе своята роля — не в такава степен като жената на западен политик, разбира се, но поне не биваше да го излага. Сега бе натрупала доста опит. Тези, които я наблюдаваха, изобщо не можеха да отгатнат мислите й.

Мария Ивановна не можеше да разбере какво се е случило. Беше й ясно само едно — всичко това е изключително сериозно. Мъжът й я бе помолил да бъде на определено място в определено време, да не му задава никакви въпроси и само да му обещае, че ще постъпи точно така, както й кажат, без оглед на последствията. Тези думи, произнесени със спокоен, равнодушен тон на фона на шума от течащата вода в кухнята, я изплашиха не по-малко от грохота на немските танкове, които нахлуха в Талин през 1941 година. Но животът й под немска окупация я бе научил на едно — тя разбираше колко е важно да оцелее.