Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Аз никога…

— Не се съмнявам — отговори Бил с усмивка. — А сега вече ви казахме, че трябва да мълчите, иначе ще се наложи отново да ви запушим устата. Спокойно, младежо, не се вълнувайте.

— И тя ви каза, че са й нужни кутии? — попита агентът.

— Обясни ми, че нейната компания възнамерява да превози няколко статуи. Някакъв си местен скулптор — каза жената — организира изложба в Сан Франциско.

В Сан Франциско има съветско консулство, тутакси помисли агентът, но могат ли да се решат на това… или все пак?

— Кутии, големи колкото човешки ръст ли казахте?

— В големите можете да сместите и двама души. Взе и няколко по-малки.

— Колко време е нужно за сглобката?

— За това не са нужни никакви специални инструменти. Най-много половин час.

Половин час? — помисли си агентът и излезе от стаята, за да телефонира. Получената информация веднага бе предадена по радиото във Вашингтон.

— Всички да се приготвят — чу се един глас в слушалката, — един неголям камион се отклони от шосето.

— Не можем да го видим оттук — недоволно измърмори Полсън, обръщайки се към Марти, разположил се от лявата му страна. Един от недостатъците на позицията беше това, че те можеха да наблюдават целия фургон, но в полезрението им се намираше само част от черния път, който водеше към него. Дърветата бяха прекалено гъсти. За да се подобри видимостта, трябваше да се преместят напред, но това беше опасно и те не искаха да рискуват. Лазерният далекомер определи разстоянието до фургона — сто осемдесет и три метра. Снайперите бяха предварително подготвени за водене на стрелба с оптимално разстояние сто и осемдесет метра, а маскировъчното облекло ги правеше невидими, стига само да не мърдат от позицията. Даже когато гледаха с бинокъл, дърветата толкова пречеха на видимостта, че очите просто не можеха да се съсредоточат над каквото и да било.

И изведнъж Полсън чу приближаването на камионетката. Неизправно гърне, помисли си той. После хлопна металическа врата и изскърца още една, която се отвори. Чуха се човешки гласове, но макар че Полсън ги долавяше, той не можеше да разбере нито една дума.

— Тези трябва да са достатъчно големи — каза капитан Бизарина на Леонид. — Имам и две-три по-малки. Малките ще сложим най-отгоре.

— Какво превозваме?

— Скулптури. След три дена започва художествена изложба и ние даже ще пресечем границата в пункта, който е най-близко до нея. Ако се изтеглим оттук след два часа, ще се озовем на границата в подходящо време.

— Сигурна ли сте…

— Те претърсват коли, пътуващи на север, а не на юг — увери го Бизарина.

— Добре. Ще сглобим кутиите вътре във фургона. Кажете на Олег да дойде тук.

Бизарина влезе във фургона. Лени стоеше на пост отвън, тъй като той беше по-добре запознат с носенето на охраната в селска местност. Докато Олег и Леонид внасяха разглобените кутии вътре, Бизарина влезе в задната стая на фургона, за да провери състоянието на Грегъри.

— Здравейте, майоре. Чувствате ли се удобно?

— Забелязах още един обект — каза Полсън в момента, когато тя попадна в неговото полезрение. — Една жена. Тази, която на снимките… тази с волвото — каза той пред микрофона. — Разговаря със заложника.

— Сега се виждат трима — чу се по радиото. Един агент бе заел удобно място, за да наблюдава друга страна на фургона. — Те пренасят кутиите вътре във фургона. Повтарям още веднъж: трима мъже. Жената е вътре и е извън полезрението ми.

— Значи всички обекти се събраха във фургона. Сега ми разкажете за кутиите. — Вернер стоеше сред полето, до хеликоптера, на няколко километра от скривалището, държейки в ръце схемата на фургона.

— Кутиите са разглобени, предстои да ги монтират. Мисля, че сега се занимават с това.

— Ние знаем само за четирима руснаци — обърна се Вернер към хората си. — И заложникът е там…

— За монтирането на кутиите ще са необходими явно двама — забеляза един мъж от щурмовата група. — От оставащите — единият е навън, а другият — при заложника… Струва ми се, Гюс, че ситуацията е благоприятна.

— Внимание, говори Вернер. Излитаме. Всички да се приготвят. — Той даде знак на пилота на хеликоптера, който тутакси се захвана с подготовката на излитането. Ръководителят на групата за борба с тероризма мислено провери собствената си готовност, докато неговите хора се качваха на хеликоптера. Ако руснаците се опитат да изведат Грегъри с камионетката, каза си той, неговите хора ще се постараят да ги прихванат по пътя, но в този вид кола има прозорци само за шофьора и седящия до него пътник… Това означава, че двама или трима руснаци ще бъдат извън полезрението и е възможно да успеят да убият заложника, преди служителите на ФБР да са съумели да предотвратят това. Неговият инстинкт му подсказа единствено правилното решение: трябваше да щурмуват незабавно. Шевролетът с четирима агенти излезе на шосето, водещо към фургона.