Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Тя избра една камионетка — горе-долу с размерите на микробус. По-голям камион, помисли си Ан, ще бъде по-трудно натоварен с подходящи сандъци и за това ще трябва повече време. Ан купи кутиите след един час в едно малко търговско предприятие „Бокс Барн“. Никога не й се бе налагало да се занимава с подобни неща — по-рано нейната работа се състоеше в предаване на информация с помощта на касетки, които свободно се поместваха в джоба, — но сега с лекота реши задачата, като отвори телефонния справочник „Жълти страници“ и набра няколко номера. Тя закупи десет опаковъчни кутии с дървена рамка и стени от картон с пластмасово покритие — всички в разглобено състояние и пригодени за бързо монтиране. На същото място й продадоха етикети, за да посочи какво има вътре, и стиропорови уплътнители, за да предпази чупливата стока при транспортирането — продавачката усърдно препоръча на Ан да стори това. Бизарина проследи как двама товарачи качиха всичко в камионетката и после отпътува.

— Как мислиш, за какво е всичко това? — попита един агент.

— Предполагам, че тя се кани да превози някъде нещо. — Шофьорът я следваше на разстояние неколкостотин метра, а партньорът му се свърза с управлението на ФБР и помоли да изпратят в „Бокс Барн“ агенти, които да разпитат продавачката. Наблюдението на камионетката беше много по-лесно, отколкото на волвото.

Полсън и трима агенти излязоха от шевролета в самия край на жилищния комплекс на около шестстотин метра от фургона. Едно малко момче, намиращо се на двора пред една от къщите, с опулени очи погледна мъжете — двама от тях носеха снайперски пушки, а третият — картечница М-60. Те тутакси се гмурнаха в гората. След като шевролетът отпътува, в жилищния район останаха две полицейски коли — пристигналите с тях униформени агенти тръгнаха от дом на дом да чукат на вратите и да молят хората да не споделят с никого това, което току-що бяха видели или в повечето случаи не бяха видели.

Хубавото на боровите дървета, помисли си Полсън, като измина първите сто метра през гората, беше това, че от тях се сипеха меки иглички, а не шумни листа — характерно за хълмовете на Западна Вирджиния, където всяка есен по време на отпуската ходеше на лов за елени. Наистина тази година не успя да постигне нещо. Представиха му се две благоприятни възможности, но попадналите пред очите му елени бяха по-малки от тези, които носеше вкъщи, и той реши да ги остави за следващата година, разчитайки, че късметът няма да му избяга, което обаче така и не се случи.

Роден в Тенеси, Полсън беше горски човек и изпитваше най-висша наслада в самотата на лесовете, когато с безшумни крачки се провира сред дърветата и внимателно стъпва на земята, покрита с мекия килим на падналите листа. Сега той вървеше начело на група от четири човека, стараейки се да се придвижва предпазливо, без да бърза, без да вдига шум — като данъчния инспектор, съумял най-после да убеди дядо му да прекрати производството на чудесната „Уайт Лайтнинг“, варена там някъде на уединено място сред планините, помисли си той, но не му беше до смях. Полсън имаше петнадесетгодишен стаж в групата за борба против тероризма, но нито веднъж не му се бе случвало да убива. В тази група бяха събрани най-добрите снайперисти в света, но те никога не бяха имали възможност да приложат своето изкуство на практика. Самият той половин дузина пъти на един косъм се размина с това — в последния момент все възникваше нещо, което правеше излишна стрелбата. Днес всичко щеше да се измени. Той беше почти сигурен в това и по тази причина се чувстваше някак си другояче, беше в друго настроение. Съвсем различно е, когато пристъпваш към дадена операция, знаейки, че може да възникне необходимост да стреляш по човек. При служба в Бюрото такава възможност винаги съществуваше. Ти се готвиш за нея и същевременно се надяваш, че няма да ти потрябва. Полсън знаеше много добре какво става, когато някой полицай убие някого: кошмари, депресия — всичко това, изглежда, рядко излиза наяве в криминалните филми, давани по телевизията. Насам вече лети докторът, помисли си той. Бюрото плащаше хонорари на един психиатър, който помагаше на агентите да преодолеят кризата, настъпваща след убийството на престъпника, защото дори в този случай, когато знаеш, че нямаш избор, човешката психика потръпва при мисълта за неестествената смърт и отмъщава на оцелелия човек за това, че той е жив, докато жертвата му е мъртва. Това е цената на прогреса, каза си той. Невинаги е било така, а при престъпниците досега нищо не се е изменило. В това се състои и разликата между една общност и друга. Но към коя общност принадлежи престъпникът? Към престъпната ли? Не, руснаците са отлично подготвени от професионална гледна точка, те са патриоти по стандартите на своето общество. Хора, изпълняващи възложеното им поръчение. Точно като мен.