Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Той чу страничен звук. Лявата му ръка се вдигна нагоре и четиримата мъже моментално се скриха зад храстите. Нещо се движеше… ей там вляво. Източникът на шума продължаваше да се движи наляво, отдалечавайки се от маршрута на групата. Навярно някое дете си играе в гората, помисли Полсън. Той изчака, докато не се убеди, че шумът се е отдалечил от тях, и даде знак да продължат. Групата стрелци беше облечена в стандартната маскировъчна униформа над бронирани жилетки и зелено-кафявите петна на техните дрехи им помагаха да се слеят с околната среда. След половин час Полсън погледна картата.

— Контролен пункт номер едно — обади се той по радиостанцията. — Как ме чувате?

— Добре — отвърна Вернер, намиращ се на пет километра разстояние. — Има ли проблеми?

— Не. Започваме да пресичаме върха на първия хълм. След петнадесет минути ще видим целта.

— Разбрано. Продължавайте напред.

— Ясно. Край на връзката. — Полсън и групата му се построиха в колона и се заизкачваха към върха. Той не беше висок, зад него на разстояние двеста метра се виждаше втори хълм. Оттам щяха да видят фургона. Сега движението се забави. Полсън предаде пушката на четвъртия агент, а сам премина напред в търсене на пътека, по която биха могли да се движат безшумно. Трябваше преди всичко да избират къде да стъпят, не е важно как стъпват — именно това не разбираха жителите на големите градове, считащи, че зеленият килим под краката непременно издава предателски човешките стъпки. Полсън безшумно се промъкваше сред многобройните камъни и скали и достигна върха на втория хълм след пет минути. Той се сгуши до едно дърво и извади бинокъла — дори той имаше тънко покритие от зелен слой пластмаса.

— Добър ден, момчета — измърмори той. Засега Полсън никого не виждаше — фургонът закриваше мястото, където трябваше да се намира външният часови, освен това множеството дървета пречеха на видимостта. Той огледа околността, за да разбере дали има движение. В продължение на няколко минути той наблюдаваше и се ослушваше и чак тогава махна с ръка, давайки знак на другите агенти да се придвижат напред. Преходът продължи десет минути. Полсън погледна часовника си. Бяха прекарали час и половина в гората и мъничко бяха изпреварили графика.

— Видя ли някого? — попита вторият стрелец, когато се отпусна на земята до Полсън.

— Не още.

— Господи, дано не са заминали — каза Марти. — А сега?

— Ще се придвижим наляво, после по дерето ето там. Това е и огневата позиция.

— Да, точно като на снимките.

— Готови ли са всички? — попита Полсън. Той реши да изчака пет минути, преди да тръгнат на път, за да даде възможност на всеки да пие вода. Въздухът тук беше разреден и сух и затова гърлото бързо пресъхваше. Беше опасно да се кашля в последната отсечка на маршрута. Капки против кашлица, сети се старшият снайперист, трябва да ги включим в снаряжението.

Измина още половин час, докато се доберат до огневата позиция. Полсън избра едно влажно място до гранитна морена, довлечена от последния ледник, пребивавал в този район. То се намираше на около четири метра под нивото на фургона — горе-долу такава позиция му се искаше да заеме — и почти под прав ъгъл към него. Пред него се откриваше големият прозорец от задната страна на скривалището. Ако Грегъри се намираше вътре, то трябваше да го държат именно там. Беше време да разберат. Полсън разгъна двуногия статив на пушката, издърпа калъфа на оптическия прицел и се захвана с работа. После грабна отново радиостанцията и нагласи слушалката. Той заговори шепнешком, с един глас, който беше по-тих от шума на вятъра по клоните на боровете над главата му.

— Тук е Полсън. Заехме позиция. Разглеждаме фургона. Ще съобщим резултатите.

— Прието — чу се отговорът.

— Боже мой — каза Марти. — Ето го. Отляво.

Ал Грегъри седеше в един фотьойл. Той нямаше свобода на избора. Китките му, стегнати с белезници, лежаха на скута му — съгласиха се на тази отстъпка, за да му създадат удобство, — обаче рамената и краката бяха вързани с въжета за фотьойла. Бяха му прибрали очилата и поради това всички предмети в стаята му изглеждаха неясни и размазани. Това се отнасяше и до мъжа, който наричаше себе си Бил. Охраняваха го на смени. Бил седеше в другия край на стаята, недалече от прозореца. Той бе запасал на колана си автоматичен пистолет, но Грегъри не можеше да разбере какъв именно, просто забелязваше познатите ръбести очертания.

— Какво…

— … се каним да правим с вас ли? — завърши въпроса Бил. — Проклет да съм, ако знам, майоре. Мисля, че има хора, които проявяват интерес към вашата работа.