Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Сбърках мястото, каза си той. Сега караше в обратна посока. Макар и преминал в подходяща лента, Боб бе задминал правилния изход само с петдесет метра. Без да поглежда назад, той свърна встрани и пресече осевата линия на платното. Шофьорът на аудито, което вървеше зад него, заби рязко спирачките и гневно натисна клаксона. Боб не обърна внимание на това, направи ляв завой и скоро се озова на изхода на транспортния възел. Оттам колата пое съответната лента, която плавно се извиваше нагоре. Тъкмо Боб оглеждаше движението по магистралата, изчаквайки подходящия момент, за да се влее в транспортния поток по нея, и в този момент зад него блеснаха фаровете на черния автомобил, който ги следваше. Той моментално разбра какво означава това.

Не се стряскай, каза си той. Сега не беше време да разговаря с другарите си, седящи в колата. На Боб дори и през ум не му мина да направи опит да избяга. В Москва го бяха запознали и с това. Американските полицаи са учтиви и се държат съвсем професионално. Те не изискват заплащането на глобата да стане на място, както са възприели московските служители на ГАИ 14 14 Държавната автомобилна инспекция. — Б.пр. . Освен това му беше известно, че са въоръжени с едрокалибрени пистолети „Магнум“.

Боб изтегли плимута от района на надлеза, установи колата до бордюра и зачака. Той видя в огледалото как полицейският автомобил спря зад него, само мъничко по-наляво. Един полицай излезе от колата с бележник в лявата ръка. Значи дясната ръка е свободна, тутакси се досети Боб, тъй че в случай на нужда да хване пистолета. На задната седалка Лени предупреди пленника за това какво ще се случи, ако издаде и най-малкия звук.

— Добър вечер — каза полицаят, обръщайки се към Боб. — Не съм запознат с правилата на пътното движение в Оклахома, но при нас не е възприето да се сменят платната, както направихте вие. Моля, покажете си шофьорската книжка и регистрационните документи. — Неговата черна униформа със сребристи кантове напомняше на Леонид за немските есесовци, но той знаеше, че сега не е време да мисли за това. Трябва да проявя вежливост, реши той, да си призная грешката, да взема квитанцията. Той предаде на полицая документите си и видя, че служителят веднага започна да попълва една бланка за глоба. Може би си струва да се извиня?

— Много съжалявам, че се получи така, но помислих, че изходът е от дясната страна и…

— Именно по тази причина харчим толкова много пари за пътни знаци, господин Тейлър. Това сегашният ви адрес ли е?

— Да, сър. Както вече казах, съжалявам за случая. Мисля, че е съвсем правилно да ме глобите. Аз си го заслужих.

— Далеч не всички нарушители си го признават — одобрително забеляза полицаят. В действителност той попадаше за първи път на такъв вежлив нарушител и реши да погледне как изглежда този възпитан човек. Агентът хвърли поглед на снимката върху шофьорската книжка и се наведе до прозореца, за да види дали съответства на мъжа. Той му освети с фенерче лицето. Лицето беше същото, но… Що за дяволска миризма е тази?

Сълзотворен газ, разбра полицаят след миг и лъчът на фенерчето обходи лицата на седящите вътре. Обикновени хора, двама отпред и двама отзад, но… един от намиращите се отзад носеше нещо подобно на униформена куртка…

Грегъри питаше дали има реална опасност за живота му. Той реши, че трябва да разбере, и мислено се помоли, надявайки се, че полицаят ще прояви бдителност.

Полицаят изведнъж забеляза, че един от седящите отзад — този, който беше във военна униформа, — почти беззвучно произнесе една-единствена дума „помощ!“ Той не се разтревожи, просто случаят му стана още по-интересен, но мъжът на предната седалка внезапно мръдна. Полицаят тутакси застана нащрек. Дясната му ръка се плъзна към пистолета и за миг освободи предпазителя.

— Всички да излязат от колата, по един — веднага! Той с ужас видя дулото на един пистолет, появил се като че ли със замахване на магическа пръчка в ръцете на мъжа, седящ в десния ъгъл на задната седалка, и преди да е успял да извади револвера си…

Ръката на майор Грегъри закъсня да нанесе удар, но неговият лакът все пак попречи на Лени да се прицели добре.

Полицаят се изненада, че не чу нищо освен един крясък на език, който не разбираше, но още преди да го осъзнае, челюстта му взривообразно се пръсна във вид на бяло облаче — по-скоро чуто, отколкото почувствано. Той падна по гръб, а ръката му инстинктивно стискаше вече извадения револвер, който сякаш започна да стреля от само себе си.