Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Дяволите ще ги вземат тези екстрени операции!

На първото кръстовище той зави наляво и те се озоваха на една улица в населено място. Само за няколко минути Боб разбра, че в такава хълмиста местност пътищата се вият във всички посоки и в края на краищата човек не може да разбере накъде отива. За първи път той започна да губи самообладание, но само за миг. Изругавайки наум на своя роден език, той тутакси си напомни, че няма право дори да мисли по руски. Запали нова цигара и бавно пое напред, мъчейки се да се ориентира. Сълзите, които продължаваха да се стичат от очите му, никак не бяха от полза.

Шофьорът се е заблудил, осъзна Грегъри след миг. Той бе прочел достатъчно шпионски романи, за да си даде сметка, че го водят към някакво скривалище или се канят да го прехвърлят на друг автомобил, който ще го откара… къде? А може би към някой таен аеродрум? Но веднага щом разпозна колата, покрай която бяха минали преди няколко минути, Ал едва сдържа усмивката си. Те действително бяха объркали нещо. След следващия завой те се спуснаха надолу през гората и неговото подозрение се превърна в увереност, когато отново видя въртящите се светлини на мястото на катастрофата. Той чу ругатните на шофьора, принуден да свърне в една алея и след маневра да поеме обратно нагоре по хълма.

Всички неща, които руснаците не харесват в Америка, отново изпълниха съзнанието на Боб. Прекалено много пътища, прекалено много автомобили — някакъв американски кретен е преминал на кръстовището на червена светлина и се блъснал в тира — дано да е пукнал тоя кучи син. Той разярено проклинаше всичко, преминавайки край компактните редици от коли, паркирани надолу по улицата. Дано да е квичал като куче в предсмъртна агония. Като помисли за това, той почувства облекчение.

А сега?

Той избра друга улица, премина по пътя, водещ през гребена на хълма; оттам погледна настрана и видя още едно шосе. Може би ако тръгнеше по него на юг, то някъде щеше да се съедини с това, по което бяха пътували по-рано. Струва си да опитам, помисли си той. Бил, седящ отдясно, въпросително го погледна; само Лени, който седеше отзад, беше прекалено зает с пленника и нищо не бе забелязал. Поне сега, когато скоростта се увеличи, въздушното течение, нахлуващо през прозорците, освободи колата от газа и очите престанаха да сълзят. Долу в подножието на хълма видяха светофар, но там имаше и знак „Забранен ляв завой“.

Проклета работа! — помисли Боб и зави надясно. Това шосе имаше четири ленти и беше разделено с бетонна преграда по средата.

Трябваше по-задълбочено да изуча картата. Трябваше да отделя няколко часа и да покарам из този район. Но сега беше прекалено късно и той знаеше, че трябва да бърза. Боб погледна ръчния си часовник, забравил, че на таблото за управление има електронен. Той бе загубил вече петнадесет минути. Сега пътуваха на север. Намираха се далеч от скривалището, уязвими, на вражеска територия. Какво ще се случи, ако някой е забелязал как натикаха американеца при Търговския център? А ако полицаят на мястото на автомобилната катастрофа е записал номера на колата им?

Но Боб не изпадна в паника. Той бе получил превъзходна подготовка и умееше да запазва самообладание. Поемайки дълбоко въздух, той си наложи да се успокои и се опита да си припомни подробности от картите на района, който бе видял по-рано. Сега те са на запад от главната магистрала, водеща към границата на щата. Само да може да я намери. Той все още помнеше завоя, на който се отклони днес рано сутринта — дали беше днес? — а вече оттам ще съумее да се добере до фургона със завързани очи. Ако той се намира на запад, от магистралата, значи трябва само да намери някой път, водещ на изток. И така, къде е изток? Още едно дълбоко вдишване. Сега ще кара на север дотогава, докато не види шосе, вървящо в напречно направление, и там ще завие надясно. Добре.

На Боб му бяха необходими почти пет минути, ала най-накрая се приближи към едно широко шосе, протягащо се от запад на изток. Не го интересуваше названието. След още пет минути той с облекчение видя червено-бяло-син щит, указващ, че магистралата е напред — само на половин миля. Сега можеше по-спокойно да си поеме дъх.

— Какво става? — чу се най-после гласът на Лени от задната седалка.

— Наложи се да променим маршрута — каза Боб облекчено, чувствайки се много по-спокоен, отколкото преди пет минути. Обаче, отговаряйки на Лени, той за миг отклони погледа си от шосето и не забеляза един знак. Пред тях имаше надлез. Зелените знаци показваха, че може да се пътува в северна или южна посока. Той трябваше да кара на юг, а изходът щеше да бъде…