Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

Руснаци! — помисли Ал, слисан и уверен едновременно. — Руснаци тук, в Америка, си позволяват това… За какво съм им нужен? Ще ме убият ли? Той знаеше, че не бива да вярва на нито една тяхна дума. Те биха казали всичко само и само да го накарат да се подчинява на тяхната воля. Чувстваше се като последния глупак. От него очакваха поведение на мъж, а сега той представляваше едно безпомощно четиригодишно момиченце и освен това плачеше като дете, осъзна се Ал, ненавиждайки се за всяка сълза, която се търкулваше по лицето му. Досега никога през живота му не го е обземала такава заслепяваща ярост. Грегъри погледна надясно и разбра, че няма никакви шансове за спасение. Мъжът, държащ пистолет в ръката, беше почти два пъти по-едър от него и при това дулото на оръжието се опираше в гърдите му. Очите на Ал мигаха сега почти със същата бързина, с която се движеха чистачките на предното стъкло на автомобила. Сълзите му пречеха да гледа, но той видя, че мъжът с пистолета го наблюдава с чисто клиничен интерес, без всякакви емоции. Той е действително професионалист във всичко, което изисква прилагането на сила, навярно е преминал през Спецназ, помисли Грегъри. Той дълбоко пое дъх — по-скоро се опита да поеме дъх — и тутакси се залюля в пристъпите на кашлица.

— Не дишайте дълбоко — предупреди го мъжът, седящ на предната седалка. — Правете недълбоки вдишвания. Последствията ще преминат своевременно. — Чудно нещо е този сълзотворен газ, помисли Бил. И в Америка всеки може да го купи. Поразително!

Боб вече бе извел колата от огромния паркинг и се насочваше към мястото, където се намираше укритието. Разбира се, той добре помнеше маршрута, макар че не го напускаха известни съмнения. Не му се бе случвало да кара кола по този път преди, не бе имал възможност да се упражни в този участък, за да прецени времето и да се запознае с алтернативни маршрути. Но той бе прекарал достатъчно време в Америка, за да знае, че е необходимо да съблюдава правилата за движението и през всичкото време да бъде нащрек. Шофьорите тук имаха по-добри навици да спазват ограниченията, отколкото на Северозапад — с изключение по магистралите, преминаващи през няколко щата, където всеки жител смяташе, че притежава право да кара като луд и че това право му е дадено от Всевишния. Но сега Боб се носеше не по автомагистрала, а по едно местно шосе и по неговите четири ленти транспортът се движеше спокойно и равномерно от един светофар до друг. Едва сега той разбра, че е проявил прекален оптимизъм, когато е преценявал колко време ще му трябва за обратния път. Впрочем това нямаше значение. Лени без проблеми щеше да се справи с похитения американец. Вече се стъмваше, шосето се осветяваше от редките лампи и техният автомобил се губеше след множеството коли на хората, връщащи се от работа.

Бизарина в този момент се намираше на пет мили от мястото на отвличането и се насочваше в противоположна посока. Автомобилът на Грегъри вътре се оказа в много по-лошо състояние, отколкото тя очакваше. Като много спретнат човек, тя с отвращение забеляза, че младият офицер буквално е засипал пода с някакви пластмасови опаковки. Тя даже недоумяваше как така в шевито не са се завъдили мравки. При мисълта за тях по тялото й преминаха тръпки. Тя погледна в огледалото, за да се убеди, че Тосиг кара след нея. След десет минути тя влезе в един район, където живееха семейства на работници. Всеки дом си имаше гараж, но даже тук много семейства имаха повече от една кола, тъй че много автомобили трябваше да се паркират на улиците. Бизарина намери свободно място недалече от една пресечка и спря колата до бордюра. Зад нея спря датсунът на Тосиг и Бизарина седна в нейната кола, изоставяйки шевито на Грегъри на улицата — нищо необикновено, още една кола, паркирана до бордюра. Когато Тосиг спря пред следващия светофар, Ан спусна стъклото и изхвърли ключовете на Грегъри в канализационната решетка. С това завърши най-опасната за нея част на операцията. Тосиг, без да чака указания, пое по обратния път към Търговския център, където Бизарина щеше да прибере своето волво.

— Ти уверена ли си, че няма да го убият — попита Тосиг след едноминутно мълчание.

— Абсолютно сигурна съм, Беа — отговори Ан. Защо изведнъж у Тосиг се появи такава съвест, помисли си с недоумение тя. — Доколкото разбирам, даже ще му предоставят възможност да продължи научната си работа… другаде. Ако той не упорства, с него ще се отнасят много добре.

— Вие дори ще му намерите момиче, нали?