Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— И тъй, къде отиваме? — попита Грегъри, когато той и Беа се видяха пред паркинга.

— Хайде да се срещнем пред търговския център от южната страна. Става ли?

— Добре. Ще те чакам там. — Грегъри седна в колата и потегли.

Беа изчака няколко минути, преди да го последва. Щеше да е по-добре, ако никой не ги забележеше, че са тръгнали заедно. Обхвана я вълнение. В стремежа си да се справи с него тя караше бавно, но това беше толкова необичайно за нея, че възбудата още повече се засили, и сякаш от само себе си датсунът сменяше скорости и преминаваше от една лента в друга. След двадесет минути колата се озова пред паркинга на търговския център.

Ал бе оставил колата си зад някакъв микробус далеч от входа на най-близкия магазин… Той дори е избрал съвсем нелошо място, помисли си Тосиг. Тя спря наблизо и излезе от автомобила.

— Какво те задържа?

— Просто не бързах.

— Е, и какво сега?

В действителност Беа не знаеше. Тя знаеше какво ще се случи, но подробностите й бяха неизвестни — тя дори нямаше представа колко човека участват в операцията. Може би Ан възнамеряваше сама да се справи с работата. Беа се засмя, стремейки се да прикрие своето неспокойствие.

— Да вървим — каза тя и махна с ръка, приканвайки Грегъри да я последва.

— Представям си що за подарък… — измърмори Ал. Той забеляза, че отзад изскочи някакъв автомобил.

На Беа й направи впечатление, че огромната площадка, отредена за паркиране на автомобили, е задръстена от коли, но на нея съвсем нямаше хора. Дневните посетители на търговския център се бяха разотишли по домовете си за вечеря, а вечерните още не бяха успели да пристигнат. Любителите на киното се очакваха да заприиждат чак след един час. Въпреки това тя нервно се оглеждаше настрана. Трябваше да бъде в близост до входа на киното. Времето съвпадаше. Ако нещо се пропука — Беа едва се сдържа да не избухне в нервен смях, — тя ще се види принудена да намери някакъв голям тежък подарък. Впрочем не, сега няма да се наложи. Насреща й се зададе Ан. В ръцете й нямаше нищо друго освен една чанта.

— Здравей, Ан — възкликна Тосиг.

— Здравей, Беа… О, да, това е майор Грегъри!

— Здравей — каза Ал, мъчейки се да си припомни дали познава тази жена. Той беше слаб физиономист — използваше мозъка и паметта си преди всичко за математически изчисления.

— Ние се срещахме миналото лято — забеляза Ан и още повече обърка Грегъри.

— Какво правиш тук? — попита Тосиг своя оперативен ръководител.

— Наложи ми се да напазарувам нещо набързо. Имам среща довечера и реших… почакай, ей сега ще ти покажа.

Тя пъхна ръката си в чантата и оттам извади един предмет, приличащ според Грегъри на флакон с парфюм — или как още там ги наричат тези пръскащи джаджи, помисли си той, докато чакаше. Той се радваше, че Канди не се интересува от подобни неща. Тя сякаш си пръсна на дланта и я поднесе към носа на Беа, когато по алеята от тяхната страна се зададе автомобил.

— На Канди много ще й хареса, как мислиш, Ал? — попита Беа, и флаконът се озова пред лицето му.

— Какво? — успя да попита той и в този миг право в лицето му бликна струя от сълзотворен газ.

Ан идеално бе преценила момента и напръска Грегъри в момента, когато той бе започнал вдишване, насочвайки струята под очилата в очите. На Грегъри му се стори, че лицето му е подпалено, и мигновено изгарящата болка прониза гърдите му. В следващия миг той падна на колене, притискайки ръце към лицето. Той дори и звук не издаде и не забеляза, че до него спря една кола. Вратата се отвори и на шофьора се наложи само леко да се наведе, за да му нанесе с ръба на китката удар по врата.

Беа видя как той се отпусна на асфалта — стана идеално, помисли си тя. Отвори се задната врата, хванаха Грегъри за раменете. Беа и Ан помогнаха да натикат краката му в автомобила. В мига, когато задната врата се затвори, през отворения прозорец излетя връзката с ключовете на Грегъри и колата — тя едва ли бе спирала изобщо — се понесе с пълна газ напред.

Ан се огледа наоколо. Никой не бе забелязал случилото се. След като напълно се увериха в това, тя и Беа напуснаха зоната на магазините и се отправиха към мястото, където стояха автомобилите.

— Какво ще стане с него? — попита Беа.

— А нима на теб не ти е все едно? — отвърна Бизарина бързо.

— Но нали не се каните…

— Не, няма да го убием. — На Ан веднага й мина през ума, че това може да се окаже неистина. Тя не беше сигурна, но предполагаше, че убийството не влиза в плана на оперативната група. Те и бездруго бяха нарушили едно ненарушимо досега правило. Това бе достатъчно.