Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Миналия път Тосиг не се е подложила на проверка с детектора на лъжата — напомни Дженингс, която се бе запознала с тези материали. — Същото се отнася до целия персонал на администрацията. Бунтът на научните кадри е нарушил програмата. Тя е била една от тези, които…

— Това е, защото именно към нея са се обърнали с жалба програмистите от групата за компютърно осигуряване. Тя е един от администраторите и не забравяй, че в нейните задължения влизат и грижите за благополучието на учените. — Пъркинс също познаваше материалите. — Слушай, ако на теб действително толкова много ти се иска, можем да се върнем на нея по-късно. Самият аз нищо не забелязах, но се доверявам на твоите интуитивни подозрения. Но сега ще трябва да се заемем с проверката на останалите.

Маргарет Дженингс кимна в знак на съгласие и отстъпи. В края на краищата Пъркинс беше прав. Те нямаха нищо конкретно срещу Тосиг. Тя изхождаше единствено от интуицията си и не можеше да изложи никакви сериозни аргументи. Според нея Тосиг беше лесбийка, но какво от това? В това вече нямаше нищо особено — такова беше заключението на съдебните инстанции в много случаи; а тя знаеше, че не съществуват никакви доказателства, с които тя би могла да подкрепи подозренията си. Преди три години, точно преди да се прехвърли в контраразузнавателното управление, Дженингс се занимава с издирване на едно дете, което бяха похитили двама…

Дженингс разбираше също така, че в дадения случай Пъркинс проявява голям професионализъм. Той беше мормон и много чист човек, никога не допускаше личните му чувства да пречат на работата. И все пак тя не можеше да се отърве от това шесто чувство, което й подсказваше, че е права — нищо че логиката и опитът се противопоставяха. Дали е права или греши, бъдещето щеше да покаже, но сега тя и Уил трябваше да съставят шест доклада, преди отново да тръгнат по задачите. Колко жалко, каза си тя, агентът посвещава само половината от времето си на оперативната работа. Втората половина отиваше за писане на бюрото — или както е тук, на масата в стола — обяснения и отчети за това с какво се е занимавал в промеждутъка, когато е успявал да се откъсне от бюрата.

— Ал, обажда се Беа. Би ли могъл да дойдеш при мен в кабинета?

— Разбира се. След пет минути.

— Чудесно. Благодаря. — Тосиг остави слушалката. Дори тя се възхищаваше от акуратността на Грегъри.

Той влезе в кабинета точно след пет минути.

— Надявам се, че не съм те откъснала от нещо важно?

— Не, ни най-малко. Те моделират още едно устройство за насочване в геометричен план, но моето присъствие там не е необходимо. И така, за какво става въпрос? — попита майор Грегъри и тутакси добави: — Харесва ми костюма ти, Беа.

— Благодаря, Ал. Имам нужда от твоята помощ.

— За какво?

— Имам предвид подарък за рождения ден на Канди. Днес следобед отивам да го купя, а някой трябва да ми помогне.

— А, вярно! А не беше ли рожденият й ден след три седмици?

Тосиг се усмихна, гледайки Ал право в лицето. Той на всичкото отгоре беше и разсеян.

— Би трябвало да помниш такива неща.

— А ти какво искаш да й подариш? — Той захихика като малко момче.

— Това е изненада, Ал. — Тя направи пауза. — Нещо, от което Канди има нужда. Сам ще видиш. Канди сама ли пристигна?

— Да, тя се кани след работа да ходи на зъболекар.

— И няма да й казваш за това, нали? Нека бъде изненада за нея — обясни Беа.

Грегъри забеляза, че тя с мъка се сдържаше да не се засмее.

— Добре, Беа — усмихна се той. — Ще се срещнем в пет.

Те се събудиха следобед. „Боб“ тръгна сънливо към тоалетната и изведнъж се сети, че във фургона няма водопровод. Той погледна през прозореца и след като се убеди, че наоколо няма жива душа, излезе навън. Когато се завърна, останалите вече бяха приготвили кафето. Бизарина им бе доставила само нескафе, затова пък то се оказа от много добра марка, а закуската беше типично американска, с много захар. Те знаеха, че това днес ще им потрябва. Завършили тази „утринна“ процедура, извадиха картите и всичко останало, необходимо за провеждане на операцията, и още веднъж детайлно обсъдиха плана. В продължение на три часа повтаряха и най-малките подробности, докато не се убедиха, че всеки знае съвсем точно това, което му предстои да извърши.

Ето го най-накрая, каза си Стрелеца. В планината имаше отлична видимост и от нейните върхове се откриваше великолепна панорама. В дадения случай до целта трябваше да вървят още две денонощия, макар че вече я виждаха с очите си. Докато командирите му разпределяха бойците по укритията, Стрелеца сложи бинокъла на скалата и се зае да разглежда обекта, намиращ се на разстояние… двадесет и пет километра? — помисли си той и провери по картата. Да. Отрядът следваше да се спусне по планинския склон, да пресече неголяма буйна река, после да се изкачат по едно убийствено нанагорнище. За последна нощувка те ще спрат… ето тук. Стрелеца насочи бинокъла към избраното от него място — на пет километра от обекта, скътано в планината и скрито от нежелани погледи… Отново се налагаше да се катерят по стръмен склон. Но друг избор нямаше. Преди щурма той щеше да даде на хората си един час почивка. Докато отдъхват, той щеше да им обясни — на всеки от тях — какви задачи предстоят да се решават и те ще могат да се помолят. Той отново започна да изучава обекта.