Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Да вървим.

Той го поведе по служебния коридор, през входната врата и попаднаха в студения въздух на една малка улица. Там ги чакаше друг мъж. Той мълчаливо кимна на младежа, съпровождащ Райън, който се обърна и направи знак на Джак да побърза. Уличката излезе на „Шабловка“ и те завиха надясно. На Джак му направи впечатление, че тази част на града изглежда стара и сградите са построени преди революцията. По средата на улицата се разпростираха трамвайните релси, закрепени в паважната настилка, а над главата се виждаха проводниците, снабдяващи трамваите с електроенергия. Тук покрай тях прогърмя един трамвай — всъщност бяха два, прикачени един с друг, и двата червено-бели. Райън и придружителят му се втурнаха да пресекат хлъзгавата улица по посока към една червена тухлена сграда, чийто покрив изглеждаше метален. Райън нямаше представа какво е това чак докато не завиха на ъгъла.

Трамвайно депо, досети се той, спомняйки си за подобни съоръжения, които бе виждал по време на детството си в Балтимор. Релсите влизаха в него със завой, после се разклоняваха на няколко линии, водещи в различни посоки. Той се спря за момент, но спътникът му махна с ръка, призовавайки го да върви към крайния вход отляво. Вътре имаше трамваи, които в тъмнината изглеждаха като спящи животни. Райън с изненада забеляза, че в депото цареше пълна тишина. Тук трябваше да се разнася трясък на чукове, шум на машини и гласове на работници, но сега беше тихо и спокойно. Сърцето на Райън биеше с всичка сила, когато той премина покрай два неподвижни вагона. Неговият придружител се спря пред третия. Вратите на вагона бяха отворени, оттам излезе още един телохранител. Той се приближи към Райън бързо и професионално го обискира и след като не намери оръжие, му показа с палеца си входа на вагона.

Беше очевидно, че вагонът току-що е влязъл в депото, защото по стъпалата все още имаше сняг. Райън се подхлъзна и щеше да падне, ако един от служителите на КГБ не го бе хванал за ръката. Мъжът погледна Райън с изражение, което на Запад би се придружило от усмивка, но руснаците не се усмихват, освен в случаите, когато им се прииска. Той се изкачи във вагона, държейки се здраво за дръжката.

Това, което трябва да направя…

— Добър вечер — чу се един глас. Той не беше силен, но в тишината звучеше отчетливо и ясно. Райън, примигвайки, се взря в тъмнината и видя оранжевото огънче на една цигара. Той пое дълбоко въздух и се приближи към него.

— Председателят Герасимов, предполагам?

— Не ме ли познавате? — Едва доловим смях. Мъжът щракна произведената на Запад запалка и мъничкото пламъче освети неговото лице. Това беше Николай Борисович Герасимов. В играещата светлина от пламъка на запалката лицето му се очертаваше в пълно съответствие с репутацията. Принцът на мрака в цялото си величие…

— Сега ви познах — отвърна Джак, стремейки се да говори колкото се може по-спокойно.

— Съобщиха ми, че желаете да поговорите с мен. И така, с какво бих могъл да ви бъда полезен? — попита той с вежлив тон, звучащ твърде странно в подобна обстановка.

Джак се обърна и направи жест настрана към двамата телохранители, стоящи на входа на вагона. Не му се наложи да каже нищо на глас. Герасимов произнесе само една дума на руски и двамата телохранители изчезнаха от погледа.

— Моля да ги извините. Те са длъжни да охраняват председателя на КГБ, а моите хора много сериозно се отнасят към своите задължения. — Той посочи седалката срещу себе си и с жест покани своя събеседник да заеме мястото. Райън седна.

— Не знаех, че така добре говорите английски.

— Благодаря. — Вежливо кимване, последвано от кратка забележка: — Обръщам ви внимание, че разполагаме с малко време. Имате ли някакви сведения за мен?

— Да, имам. — Джак бръкна в джоба си. Герасимов за миг изтръпна от напрежение, но бързо се овладя. Само един луд можеше да се опита да убие председателя на КГБ, а Герасимов знаеше от досието на Райън, че американецът не се отнася към тази категория. — Искам да ви покажа нещо — каза Джак.

— Какво? — въпросът прозвуча нетърпеливо. Герасимов не спадаше към хората, които обичат да чакат. Той следеше как ръцете на Райън бърникат нещо и с изненада чу стържене от метал срещу метал. Неловкостта на Райън изчезна, когато успя да снеме ключа от връзката. Сега той заговори като играч, съумял в последния момент да отнеме от съперника голяма печалба.

— Ето. — Райън протегна ръката си, в която държеше някакъв предмет.