Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

— Здравейте, доктор Райън, радвам се да ви видя отново — чу се познат глас.

— Сергей Николаевич, надявам се, че няма да карате кола тази вечер — забеляза Джак, правейки жест със своята винена чаша към чашата на Головко, пълна с водка. Бузите на съветския полковник вече бяха почервенели, а сините очи святкаха с весело опиянение.

— Хареса ли ви вчерашният полет? — попита полковникът от ГРУ. Той се разсмя още преди Райън да е успял да отговори. — Още ли се страхувате да летите?

— Да летя — никак. Обаче ме плаши ударът в земята — усмихна се Джак. Той винаги се отнасяше към собствените си страхове с хумор.

— А, да, вие си бяхте увредили гръбнака по време на катастрофа с хеликоптер. Мога само да ви съчувствам.

— Колко сняг се очаква днес? — Райън махна с ръка към прозореца.

— Порядъчно. Веднъж наваля половин метър. Това не е много сериозен снеговалеж, утре ще има застудяване, небето ще се очисти и градът ще е покрит с ослепително бяла пелена. — Головко говореше почти като поет, вдъхновен от руската зима.

Вечерята още не е започнала, а той е вече пиян, помисли си Райън. Е, тази вечер е за веселба и нищо повече, а руснаците умеят да бъдат дяволски гостоприемни, когато им се прище.

— Как е семейството — попита Головко, без да обръща внимание на стоящия до него друг американски делегат.

— Добре, благодаря. А вашето?

Головко с жест покани Райън към масата с бутилките. Сервитьорите още ги нямаше. Офицерът от руското разузнаване избра още една чаша с прозрачна течност.

— Да, с тях всичко е наред. — На лицето му се появи приветлива усмивка. Сергей Николаевич направо олицетворяваше руското гостоприемство. Усмихнатото лице изобщо не се промени, когато зададе следващия въпрос.

— Доколкото разбирам, вие желаете да се срещнете с председателя Герасимов.

Господи! Лицето на Райън сякаш се вкамени и той усети прескачане на сърцето.

— Наистина ли? Как така ви хрумна подобна мисъл?

— Райън, откровено казано, аз не съм от ГРУ. По-рано служех в Трето главно управление, но сега се занимавам с други проблеми — обясни той и отново се разсмя. Този смях беше напълно искрен. Той току-що бе доказал колко невярно е досието на ЦРУ, отнасящо се до неговата дейност, и опровергал мнението на Райън за себе си. Головко протегна ръка и го потупа по рамото. — Сега ще ви напусна. След пет минути ще минете през тази врата тук, зад вас, и ще тръгнете вляво, като че търсите мъжката тоалетна. След това ще ви покажат пътя. Разбрахте ли? — Той отново потупа Райън по рамото.

— Да.

— Днес повече няма да се видим. — Те си стиснаха ръцете и Головко се отдалечи.

По дяволите, изруга наум Райън.

В залата влезе една група цигулари от десетина човека. Те засвириха цигански мелодии, обикаляйки из залата. Музикантите явно здравата се бяха упражнявали, защото свиреха удивително съгласувано въпреки полумрака в залата и непрекъснатото преместване из нея. Докато музикантите шетат из залата, в която цари относителна тъмнина, ще бъде трудно да се различат отделните фигури, помисли си Джак. Всичко е изпипано професионално и това облекчава задачата. Сега той щеше да успее да излезе незабелязано и после да се върне.

— Здравейте, доктор Райън — чу се непознат глас. Това беше един млад съветски дипломат, който водеше бележки и изпълняваше поръчения на по-високопоставени служители в Министерството на външните работи. Сега Джак разбра, че и той служи в КГБ. По всяка вероятност Герасимов считаше, че една изненада е недостатъчна. Той бе решил да порази Райън с всемогъществото на своя комитет. Е, да видим, помисли си Джак, но подобно бабаитство му изглеждаше лишено от смисъл и някак си несериозно. Всичко се развива много бързо, каза си той.

— Добър вечер. Не помня да сме се срещали. — Джак бръкна в джоба си и се убеди, че верижката с ключовете е на мястото си. Той не бе забравил да ги вземе със себе си.

— Казвам се Виталий. Вашето отсъствие от залата ще остане незабелязано. Тоалетната е ето там. — Той я показа с ръка. Джак му предаде чашата си и тръгна към вратата. Като я отвори, той за миг спря. Никой в залата не можеше да знае за това, което става, но простиращият се пред него коридор беше пуст — с изключение на мъжката фигура на другия край. Мъжът направи знак, приканвайки Райън да се приближи. Райън се отправи към него.

Ето, започва.

Младежът бе с атлетическо телосложение — на възраст не повече от тридесет години. И макар че фигурата му се скриваше под топлото зимно палто, той се движеше чевръсто и наперено като спортист, а лицето и проницателните очи издаваха, че е телохранител. Тук на Райън му хрумна мисълта, че няма да е лошо, ако се престори, че нервничи. За това не се изискваше особен талант. Мъжът го заведе зад ъгъла и му подаде един руски балтон и кожена шапка, а после съвсем лаконично каза: