Том Клэнси - Кардинала от Кремъл

На Бизарина й бе Още по-трудно да си обърне лицето към главата на Тосиг, опряна на рамото й, и да я целуне по солената от сълзи буза. Разбирайки, че повече не се изисква от нея, Бизарина въздъхна с облекчение. От нея още не се бе изисквало повече, но тя живееше в постоянен страх, очаквайки, че ще дойде ден, когато Ливия ще го поиска — това нещо несъмнено щеше да се случи, ако Тосиг разбереше, че тази, към която има аспирации, не проявява никакъв интерес да я ухажва. Това изненадваше Бизарина. Беатрис Тосиг посвоему притежаваше блестящ ум и без съмнение интелектуално превъзхождаше офицера от КГБ, който я ръководеше, но тя лошо се ориентираше сред хората. Върхът на иронията беше фактът, че тя много приличаше на Алън Грегъри — мъжът, предизвикващ отвращение у нея. Тосиг беше красива, по-изтънчена, ала не й достигаха способности да се докосне до сърдечните струни на друг човек. Грегъри навярно го бе направил, макар и един път в живота си, и в това се състоеше разликата между него и нея. Той първи завоюва сърцето на Канди, защото на Беатрис не й стигна смелост. Впрочем всяко зло за добро, помисли Бизарина. Отказът щеше да я унищожи.

Би било интересно да се узнае какво представлява Грегъри, помисли Бизарина. Навярно още един учен сухар — нали така ги наричаха англичаните? Блестящ изследовател, впрочем всички учени, работещи в обекта „Чайният клипер“, са блестящи по един или друг начин. Това я плашеше. Общо взето, Беатрис се гордееше с участието си в такъв грандиозен проект, но тя го считаше за заплаха за световния мир и в това отношение Бизарина мислеше като нея. Грегъри бе един учен, стремящ се да преустрои света. На Бизарина й бяха понятни неговите стремежи. Тя също искаше да преустрои света, само че по друг начин. Грегъри и „Чайният клипер“ заплашваха това. Тя не изпитваше омраза към него. Ако така просто станеше дума за него, тя нямаше да каже нищо лошо за този човек. Обаче личните чувства нямаха никакво отношение към разузнавателната работа.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Бизарина, когато потокът от сълзи стихна.

— Трябва да си тръгвам.

— Уверена ли си, че ще се справиш?

— Да. Не знам кога ще мога…

— Разбирам. — Таня я изпроводи до вратата. Поне да бе имала капка разум да остави колата в друг квартал, забеляза „Ан“. Тя изчака, стоейки до леко открехнатата врата, докато не се разнесе характерният рев на спортния автомобил. Затваряйки вратата, Бизарина си погледна ръцете и се запъти към банята, за да ги измие.

Нощта рано се спусна над Москва, слънцето се скри зад облаците, от които започна да се сипе поредният сняг. Членовете на делегацията се събраха във фоайето на посолството, а после излязоха всички заедно, за да се настанят в определените автомобили за заминаване на тържествената вечеря. Райън се оказа в кола номер три — едно леко придвижване напред в сравнение с предишното посещение, забеляза той не без усмивка. Едва потеглило шествието от коли, той си спомни за забележката на шофьора още при предишното идване: имената на улиците в Москва съществуват, за да може да се определи колко дупки има по тях. Отправяйки се на изток, автомобилът се друсаше по неравните и полупусти московски улици. Пресякоха реката — вляво от тях се откри изглед към Кремъл — и преминаха край входа на парка „Горки“. Райън забеляза ярко осветения лед, на който имаше много пързалящи се с кънки въпреки обилния снеговалеж. Приятно му бе да види как се забавляват хората. Дори Москва, напомни той на себе си, е пълна с обикновени хора, водещи обикновен живот, но човек лесно забравя за това, ако работата го принуждава да мисли за една неголяма група неприятели.

Колата се отклони на Октомврийския площад и след няколко завоя спря пред хотела на Академията на науките — една сграда с почти съвременна конструкция, която в Америка би могла да се вземе за бизнес център. Между сивата бетонна стена на хотела и тротоара стърчеше върволица от поникнали брезички, отчаяно протегнали клони към забуленото небе. Райън поклати глава. Ако вали няколко часа, ще се любувам на приказна гледка. Температурата се приближаваше към нулата — Райън я оценяваше по Фаренхайт, а не по Целзий — и почти не духаше вятър. Докато вървеше към главния вход на хотела, той усещаше тежкия студен въздух.

Вътре, както в по-голяма част от руските сгради, беше ужасно горещо. Джак си свали балтона и го остави на гардероба. Съветската делегация вече беше застанала в редица, за да приветства американските колеги, и американците преминаха покрай руските дипломати, здрависаха се с тях и се озоваха пред масата, заредена с бутилки, от която всеки се обслужваше и вземаше това, което му харесва. Деветдесет минути се отреждаха за аперитив и дружески разговори — преди да започне същинската вечеря. На Райън му хареса този замисъл. След порядъчно количество алкохол всяка храна ще ти се стори великолепна и така досега той не бе усетил истински вкуса на руските блюда, за които се твърдеше, че са над средното ниво. Залата беше бледо осветена и всеки можеше да наблюдава как пада снегът зад огромните стъкла на прозорците.